Покани ме да вляза

— Да. Що, по-разумно предположение ли имаш?

— Не. Гадини. Лаке сигурно е тотално съсипан.

— Ъхъ. Той и без това не беше съвсем наред. Особено напоследък.

— Така е. — Морган въздъхна. — Горкият Лаке. Би трябвало… хм, не знам. Да му помогнем някак.

— Ами на Виргиния?

— Да, да. Тя е пострадала, в болница. Какво сега? Ще полежи. Кофтито е за него, да седи там и… ми не знам, ама той беше направо… последния път, когато… за какво дърдореше? За върколаци?

— За вампири.

— Да. Това никак не подсказва, че е наред човекът.

Влакът спря на „Енгбюплан“. Щом вратите се затвориха, Морган каза:

— А така. Оттук нататък сме на един хал.

— Предполагам, че не се заяждат чак толкова, щом поне дотук ми важи билетът.

— Предполагай си. Ама не знаеш.

— Видя ли прогнозните резултати? За комунистическата партия?

— Да, да. До изборите има време. Маса хора тайно си остават социалдемократи по душа и гласуват по съвест, щом дойде време да пуснат бюлетината.

— Мислиш ли?

— Не. Знам го. В деня, когато комунистите изхвърчат от парламента, ще започна да вярвам във вампири. Макар че е ясно: винаги има умерени. Буман и компания, знаеш. Ето ти ги истинските кръвопийци… — и Морган подхвана любимата си тема.

Лари спря да го слуша някъде към Окесхув. Пред оранжерията стоеше самотен полицай и гледаше към метрото. Лари леко се притесни, че не си е доплатил за пътуването, но после се сети защо всъщност е там полицаят.

Служителят на реда впрочем изглеждаше доста отегчен. Лари се отпусна; в съзнанието му проникваха отделни думи от тирадата на Морган, докато влакът продължаваше напред към болницата „Сабатсберг“.

* * *

Осем без петнайсет и още никаква сестра.

Мръсносивата ивица на тавана беше изсветляла, а щорите пропускаха достатъчно светлина, за да се чувства като в солариум. Тялото на Виргиния гореше, пулсираше, но нищо повече. Нямаше и да има повече.

Лаке изсумтя на леглото до нея, премлясна насън. Беше готова. Ако можеше да натисне копче, за да повика сестра, щеше да го направи. Ръцете й обаче бяха захванати с каиши и нямаше възможност.

Затова чакаше. Паренето по кожата беше мъчително, но не и непоносимо. Повече й тежеше постоянното усилие да остане будна. Миг невнимание — и дишането й спираше, съзнанието й гаснеше и й се налагаше да ококори очи и да разтърси глава, за да го пробуди.

Същевременно това принудително будуване беше добре дошло: пречеше й да мисли. Цялата й умствена енергия отиваше, за да се поддържа будна. Никакво място за колебание, разкаяние, алтернативи.

Точно в осем сестрата дойде.

Щом отвори уста да каже „добро утро“ или каквото там казваха сутрин, Виргиния изсъска:

— Шшшт!

Сестрата затвори уста с учудено изпуфкване, сбърчи вежди, приближи се до леглото й в тъмното, наведе се над нея и каза:

— А как да…

— Шт! — пошепна Виргиния. — Извинете ме, не искам да го будя — посочи Лаке с глава.

Сестрата кимна, каза тихо:

— Добре, но само трябва да ви премеря температурата и да взема кръвна проба.

— Да, да. Но не бихте ли могли… най-напред да го изведете?

— Да го изведа? Да го събудя ли?

— Не. Не може ли да го изкарате с леглото?

Сестрата погледна към Лаке, сякаш да прецени дали това, което казва Виргиния, изобщо е физически възможно, после се усмихна, поклати глава и каза:

— Няма нищо, ще измерим температурата орално, така че да не ви се наложи да…

— Не е това. Не може ли просто… да го направите?

Сестрата хвърли поглед към часовника си.

— Извинявайте, но имам и други пациенти, които…

Виргиния изсъска колкото най-силно можеше да си позволи:

— Моля ви!

Сестрата се дръпна леко назад. Очевидно бе информирана за случилото се с Виргиния през нощта. Очите й се спряха върху коланите, които стягаха ръцете на болната. Те явно я поуспокоиха и тя пак пристъпи към леглото. Този път й заговори като на слабоумна.

— Проблемът е… че аз… че ние, за да ви помогнем, е необходимо малко…

Виргиния затвори очи, въздъхна, предаде се. После каза:

— Бихте ли вдигнали щорите?

Сестрата кимна и отиде до прозореца. През това време Виргиния изрита одеялото си и остана на леглото незавита. Затаи дъх. Затвори очи.

Всичко приключи. Сега искаше да се изключи. Опита да постигне състоянието, което се бе мъчила да не допусне. Не успя. Напротив, случи се нещо, за което често се говори: животът й мина пред очите като на филм.

Птичето, което отглеждах в картонена кутия… ароматът на току-що изгладени чаршафи в пералното помещение… мама, наведена над канелените кифли… татко… димът от лулата му… Пер… селската къща… Ние с Лена и големият пачи крак, който намерихме онова лято… Тед с боровинково сладко по бузите… Лаке в гръб… Лаке…

Щората се вдигна с шумолене и море от огън заля Виргиния.

* * *