Покани ме да вляза

Не заключих външната врата.

Но беше твърде късно. Умората го надви веднага щом потъна във влажната тъма. Бездруго нямаше да му стигнат силите.

* * *

Томи седеше неподвижно, свит в ъгъла. Затаи дъх, докато ушите му забучаха, а чернилката пред очите му се нашари от звезден дъжд. Щом чу вратата на мазето да се затваря, той най-сетне посмя да изпусне въздуха, дъхът му отекна по бетонните стени, замря.

Беше абсолютно тихо. Мракът беше толкова плътен, сякаш имаше маса и тежест.

Размаха ръка пред очите си. Не видя нищо. Пипна лицето си, сякаш да се увери, че изобщо съществува. Да. Усети с пръстите си носа, устните. Като неистински. След допира изчезнаха.

Малката фигурка в другата му ръка сякаш беше по-жива, по-истинска от него самия. Притисна я здраво към гърдите си.

Седеше с наведена между коленете глава, затворени очи, запушени уши, за да не знае, да не чува какво става в клубното мазе. Според шума някой сякаш убиваше малкото момиче. Той не би могъл, не би посмял да се намеси, затова предпочете да загърби ставащото, да изчезне оттук.

Унесе се в спомени за баща си. Беше с него: на футболното игрище, в гората, в къпалнята „Ханаан“. Накрая избра онова прекарване на полето в Рокста, когато с баща му изпробваха самолетче с дистанционно, което той бе взел от свой колега.

Майка му също беше с тях, но после се отегчи да гледа как самолетчето кръжи във въздуха и се прибра. Томи и баща му продължиха, докато се стъмни и играчката се превърна в размазан силует на фона на порозовялото небе. Тогава си тръгнаха, ръка за ръка през гората.

И Томи потъна в онзи ден, глух за писъците, за безумието на няколко метра от него. Съществуваше единствено бясното бръмчене на самолетчето, топлината на голямата бащина ръка върху гърба му, докато той угрижено направляваше самолетчето на широки кръгове над полето и гробището.

По него време Томи никога не беше влизал в гробището; представяше си как хората там се лутат безсмислено между гробовете и леят големи лъскави сълзи като в комиксите, сълзите плющят по надгробните плочи. Това беше тогава. После татко му почина и Томи разбра, че гробищната печал рядко, съвсем рядко изглежда по този начин.

Запуши си ушите още по-силно и прогони всякакви подобни мисли. Представи си пътя през гората, миризмата на специалния бензин за самолетчето в малкия резервоар, представи си…

Свали си ръцете и погледна едва когато все пак чу звук на заключване. Никаква полза, скривалището се оказа по-тъмно от тъмнината под клепачите му. Спря да диша, докато не се чу още някакво издрънчаване, докато нещото там все още беше в мазето.

Последва далечният трясък на вратата, от който стените завибрираха, и той възстанови дишането си. Жив.

Размина ми се.

Какво точно беше нещото, Томи не знаеше, но така или иначе, беше му се разминало.

Той се изправи. Краката му се бяха схванали, когато тръгна опипом към вратата. Дланите му се бяха изпотили от страха и притискането на ушите, та за малко да изпусне статуетката.

Свободната му ръка откри колелото за заключване, завъртя го.

То тръгна и спря.

Какво е това…

Натисна по-силно, но колелото отказваше да помръдне повече. Томи пусна статуетката, за да натисне с двете си ръце, и тя падна на пода с приглушено туп.

Той замря.

Странно прозвуча. Сякаш върху нещо меко.

Той клекна до вратата, за да завърти долното колело. Същото. Помръдна — и спря. Седна на пода. Опита се да мисли практично.

Баси, тука ли ще кисна сега?

В този стил.

Но го обзе онзи страх, който го мъчеше месеци след смъртта на баща му. Не го бе изпитвал оттогава, но сега, заключен в непрогледния мрак, той отново се появи. Любовта към татко му, превърнала се чрез смъртта в страх от него. От трупа му.

В гърлото му заседна буца, пръстите му се вкочаниха.

Мисли де! Мисли!

На една полица в другия край имаше свещи. Проблемът беше как да се добере до тях в тъмнината.

Идиот!

Плесна се звучно по челото, разсмя се. Нали има запалка! То каква полза, по дяволите, от свещите, ако няма с какво да ги запали?

Като оня пич с хиляда консерви и без отварачка. Умрял от глад насред храната.

Докато ровеше в джоба за запалката, си мислеше, че положението му далеч не е чак толкова безнадеждно. Нали рано или късно все някой ще слезе в мазето, мама, ако не друг, а сега поне да си светне, така де.

Извади запалката, светна.

За миг пламъкът заслепи привикналите му към мрака очи, но щом прогледна отново, забеляза, че не е сам.

Проснат на пода, точно в краката му лежеше…

… татко…

Изобщо не му хрумна, че баща му вече бе кремиран, когато на трепкащата светлинка от запалката видя лицето на трупа и то съвпадна с всичките му очаквания за евентуалния вид на човек, лежал под земята години.

… татко…

Той остро изкрещя право в пламъчето на запалката и го издуха, но миг преди това успя да види как главата на баща му трепна и…

… то е живо…