Покани ме да вляза

Съдържанието на червата му изтече в панталона с мокра експлозия, опръска задника му с топлина. Краката му се подкосиха, гръбнакът му се размекна и той се свлече, изпусна запалката и тя отскочи нанякъде по пода. Ръката му падна върху студените пръсти на крака на трупа. Остри нокти одраскаха дланта му, той продължи да реве:

Ох, татко! Не си ли си изрязал ноктите! — и взе да потупва и да гали студения крак като замръзнало кутре, което се нуждае от топлинка. Галеше го от глезена до бедрото, усети под кожата да се напрягат мускули и не спираше да реве и да вие като животно.

Пръстите му докоснаха метал. Статуетката. Беше паднала между краката на трупа. Хвана фигурката през гърдите, спря да крещи и за момент се съвзе.

Оръжие.

В тишината след писъка чу лепкав звук — трупът повдигна горната част на тялото си, и когато нещо студено докосна отгоре ръката му, Томи я дръпна, стисна още по-силно статуетката.

Това не е татко.

Не. Той се изтегли назад, по-далеч от трупа, а изпражненията се размазаха по задника му. За миг си помисли, че вижда в тъмното, когато слуховото му възприятие се превърна в зрително, той видя как трупът се изправи в тъмнината, жълтеникав контур, подобен на съзвездие.

Докато се отблъскваше с крака по пода и се плъзгаше назад към стената, тялото насреща му каза:

… аа…

И Томи видя…

Малко слонче, малко рисувано слонче, а ето го и (тууут) ГОЛЕМИЯ слон, те… хоп!… вдигат хоботи и с тръбен звук казват А, после идват Магнус, Брасе и Ева и запяват „Там! Е Тук! Където не…“10

Не, как беше…

Трупът трябва да бе уцелил кашоните, понеже се чуха трясъци, дрънчене на падаща по земята аудиотехника и Томи се блъсна в стената, удари си главата и черепът му се изпълни с бял шум. През него долови шляпане на боси сковани ходила, които стъпваха по пода, търсеха го.

Тук. Е там. Където не си. Не. Да.

Точно така. Той не беше тук. Нямаше го, нямаше го и онова, което издаваше звуците. Значи си бяха само звуци. Чисто и просто нещо, което чуваш, докато гледаш тъмния рехав плат на тонколоните. Това изобщо не съществуваше.

Тук. Е там. Където не си.

Едва не го изпя на глас, но някакъв остатък от здрав разум му подсказа да не го прави. Белият шум заглъхваше, остави празно пространство, което постепенно се запълваше с мисли.

Лицето. Лицето.

Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за…

Имаше нещо в лицето, проблеснало на светлината от запалката.

Тялото се приближаваше. Не само че стъпките се чуваха по-близо, вече се тътреха по пода. Не — долавяше присъствието му като сянка, по-тъмна от мрака.

Прехапа долната си устна и усети вкус на кръв в устата си, стисна очи. Представи си как очите му изчезват като две…

Очи.

То няма очи.

Усети слаб полъх на лицето си, когато ръка замахна във въздуха.

Сляпо. То е сляпо.

Не беше сигурен, но безформеният израстък над раменете на това нещо нямаше очи.

Когато ръката отново се вдигна, Томи усети по бузата си въздушната вълна част от секундата преди да го докосне, успя да извие глава и пръстите едва допряха косата му. Томи се свлече по корем и запълзя по пода, гребеше с ръце пред себе си, сякаш плуваше.

Запалката, запалката…

Нещо се заби в бузата му. Щеше да повърне, когато осъзна, че това бе нокътят на мъртвеца, и веднага се претърколи, така че ръцете да не го намерят, когато го потърсят.

Тук. Е там. Където аз не съм.

Неволно изпръхтя. Опита се да го предотврати, не можа. От устата му пръсна слюнка, раздраното му от рев гърло се задави от смях или плач, той захълца, а ръцете му, два радарни лъча, продължаваха да се мятат по пода в търсене на може би, може би единственото му спасение от мрака, който искаше да го погълне.

Боже, помогни ми! Нека светлината на лика Ти… Боже… прости ми за онова в църквата, прости ми за… всичко! Боже! Винаги ще вярвам в Теб, всичко ще направя, само ми помогни… покажи ми запалката… Бъди приятел, Боже!

Нещо се случи.

В момента, в който Томи почувства ръката на нещото да опипва крака му, за миг помещението се окъпа в синьо-бяла светлина, като от светкавица на фотоапарат и в този миг Томи наистина видя съборените кашони, грапавата стена, прохода към хранилището.

Видя и запалката.

Беше само на метър от дясната му ръка и когато мракът отново го обгърна, местоположението й остана запечатано върху ретината му. Изтръгна крака си, посегна и сграбчи запалката, стисна я в юмрука си, скочи прав.

Без да се замисля дали не изисква твърде много, зареди в главата си нова молитва.