Покани ме да вляза

Продължи да концентрира енергиите на тялото си върху лечението и запълзя навън. Последва го диря от кръв, която течеше от ухото му. Докато стигне до вратата, вече бе дотолкова оздравял, че можа да се изправи. Натисна дръжката и изкатери стъпалата с нестабилни нозе.

Почивка Почивка Почивка

Отвори външната врата, лампата на входа светеше. Беше пребит, унизен и вече почти се развиделяваше.

Почивка Почивка Почивка

Но трябваше да го унищожи. Имаше само един сигурен начин. Огън. Той се запрепъва към изхода от двора, към единственото място, където знаеше, че може да намери.

* * *

7:34, понеделник сутрин, Блакеберг:

Алармата в супермаркет ИКА на улица Арвид Мьорне се задейства. Единайсет минути по-късно на мястото пристига полиция и намира счупена витрина. Очаква ги собственикът на магазина, който живее наблизо. Докладва, че през прозореца си е видял оттам да бяга някакво младо създание, тъмнокосо. Претърсват магазина, но не откриват нещо да е откраднато.

7:36 — изгрев.

* * *

Щорите в болницата бяха много по-качествени, по-плътни от нейните вкъщи. Само на едно място пластините бяха разкривени и пропускаха тънък лъч утринна светлина, която очертаваше прашносива резка на тъмния таван.

Виргиния лежеше изпъната и скована в леглото си, взираше се в сивата ивица, която потрепваше, щом полъх на вятъра разклатеше крилото на прозореца. Отразена слаба светлина. Само леко дразнене, песъчинка в окото.

Лаке подсмръкна и изсумтя в съседното легло. Дълго лежаха будни, говориха. Спомени най-вече. Към четири сутринта той най-сетне заспа, все така стиснал ръката й.

Наложи й се да я издърпа, когато час по-късно дойде сестра да й измери кръвното налягане, сметна го за задоволително и ги остави, хвърляйки умилен поглед към Лаке. Виргиния го бе чула как ги врънка да остане, причините, които изложи. Сигурно затова го гледаха с нежност.

Сега тя лежеше, сключила ръце на гърдите си, бореше се с порива на тялото… да се изключи. Да заспи едва ли би било точно казано. Веднага щом спреше да се концентрира съзнателно върху дишането, то също спираше. Тя обаче трябваше да остане будна.

Надяваше се да дойде някоя сестра, преди Лаке да се събуди. Да. Най-добре би било той да спи, докато всичко приключи.

Но тази надежда май беше прекалено смела.

* * *

Слънцето настигна Ели при порталната врата, нажежени клещи защипаха разкъсаното му ухо. Той инстинктивно отстъпи в сянката на арката, притисна трите пластмасови бутилки спирт за горене към гърдите си, сякаш и тях да предпази от слънцето.

На десет крачки разстояние се намираше неговият вход. На двайсет — входът на Оскар. А на трийсет крачки — на Томи.

Няма да стане.

Не. Ако беше здрав, силен, вероятно би дръзнал да се добере до входа на Оскар направо през светлинния поток, който се усилваше с всяка секунда. Но не и до входа на Томи. Не и сега.

Десет крачки. После нагоре по стълбите. Големият стълбищен прозорец. Ако се спъна. Ако слънцето…

Ели хукна.

Слънцето се нахвърли върху него като гладен лъв, впи зъби в гърба му. Едва не загуби равновесие, когато го нападна с яростната си сила. Природата го заплюваше с презрението си, задето се осмелява да се появи на дневна светлина макар и за миг.

Гърбът на Ели цвърчеше като попарен с вряло олио, когато стигна до входната врата и я дръпна рязко. За малко да припадне от болка, движеше се като замаян по стъпалата, слепешком: не смееше да отвори очи от страх да не се разтопят.

Изпусна една от бутилките, чу я да се търкаля надолу. Нищо не можеше да направи. С наведена глава, прегърнал с една ръка двете бутилки, с другата стиснал парапета, той изпълзя нагоре по стълбите до площадката. Още един етаж.

През прозореца слънцето го удари с лапата си по тила, врата, взе да го хапе по бедрата, прасците, петите, докато се качваше нагоре. Цял гореше. Само дето не лумваха огньове. Отвори вратата си, нахълта в приятния прохладен мрак. Затръшна я зад себе си. Но не беше съвсем тъмно.

Вратата на кухнята беше отворена, а там нямаше одеяла на прозорците. Все пак тази светлина беше по-слаба, по-сива от онази, на която току-що се бе изложил, и без да се поколебае, Ели пусна бутилките на пода, продължи пълзешком. Светлината почти гальовно раздра гърба му по пътя през коридора към банята, замириса на изгорено месо.

Никога повече няма да оздравея.

Протегна ръка, отвори вратата на банята и пропълзя в мрака. Разбута няколко пластмасови туби, затвори вратата, заключи я.

Преди да се вмъкне във ваната, успя да си помисли: