Покани ме да вляза

Черна дупка в долната част на лицето. Нямаше устни пред зъбите, затова те стърчаха оголени: неравен бял венец, който правеше устната кухина още по-черна. Дупката се разшири, сви се, сякаш устата задъвка нещо, и каза:

— Еееии.

Кой знае дали беше „ей“, или „Ели“, но без участието на устните и езика. Ели насочи кола към сърцето на Хокан и го поздрави.

Какво искаш?

Жив мъртвец, Ели не знаеше нищо за тях. Нямаше представа дали съществуването на изчадието пред него се подчинява на същите закони като неговото. Дали е от значение да прониже сърцето му. Но Хокан стоеше пред вратата и от това следваше едно: трябваше му покана, за да влезе.

Окото на Хокан мърдаше нагоре-надолу по тялото на Ели, което изглеждаше толкова уязвимо с тънката жълта рокля. Ели би предпочел да има по-сигурна преграда между него и Хокан. Той посегна с кола по-близо до гърдите му.

Дали усеща нещо? Дачи изпитва страх?

Самият той изпита почти забравено усещане: страх от болка. Раните му заздравяваха наистина, но Хокан излъчваше толкова силна заплаха, че…

— Какво искаш?

Кух гъргорещ звук, изчадието изпусна въздух и капка жълтеникава слуз изтече от двойната дупка на мястото на някогашния нос. Въздишка? И после прекъслечно прошепване:

— Еееии — и едната му ръка трепна рязко, конвулсивно, бебешки движения… стисна непохватно нощницата за долния край, дръпна я нагоре.

Пенисът на Хокан стърчеше накриво, жаден за внимание, и Ели го погледна, корав, подут, нашарен от мрежа кръвоносни съдове и…

Как е възможно… да е бил така през цялото време.

— Еееии…

Ръката на Хокан задърпа рязко нагоре-надолу, нагоре-надолу, главичката се показваше и изчезваше като играчка на пружинка, а той издаваше някакъв звук на наслада или болка.

— Еее…

Ели се разсмя от облекчение.

Всичкото това — за да си бие чекия.

Ще стои тук, неспособен да помръдне, докато… докато…

Може ли да свърши? Ще стои тук цяла… цяла вечност.

Ели си представи една перверзна кукла, дето се навиваше с ключе: монах, чието расо се вдига и той започва да онанира, доколкото му стигне пружината.

шльок, шльок, шльок…

Ели се разсмя, беше така погълнат от налудничавия образ, че не забеляза как Хокан влезе непоканен. Не видя нищо, преди юмрукът, досега работил за невъзможната наслада, да се вдигне над главата му.

Ръката рязко замахна и свитият юмрук се стовари по ухото му със сила, способна да убие кон. Ударът попадна косо надолу и ухото на Ели се изви навътре толкова мощно, че кожата се пръсна и половината му ухо се откачи от главата, която полетя надолу и се тресна в цимента с глух трясък.

Щом Томи осъзна, че задаващото се по коридора нещо не беше на път към скривалището, той се осмели да свали ръце от устата си. Стоеше свит в ъгъла и се ослушваше, опитваше се да схване.

Гласът на момичето.

Какво искаш.

После смехът. И другият глас. Дори не звучеше като човешки. След това приглушени удари, шум на движещи се тела.

Сега вътре ставаше нещо като… разместване. Влачеха нещо по пода и Томи не възнамеряваше да проверява какво. Шумът обаче заглушаваше останалите възможни звуци, така че се изправи, тръгна пипнешком покрай стената и стигна до кашоните.

Сърцето му бумтеше като детско барабанче, ръцете му трепереха. Не смееше да светне със запалката и затвори очи, за да се концентрира, затърси с ръка отгоре.

Пръстите му хванаха намереното. Трофея на Стафан. Той го повдигна внимателно, претегли го в ръка. Ако хванеше фигурката за гърдите, каменната основа можеше да се използва за удар. Отвори очи и установи, че различава смътните очертания на сребърния стрелец.

Приятел. Мой малък приятел.

Притисна трофея към гърдите си и пак се дръпна в ъгъла, зачака всичко това най-сетне да приключи.

Нещо му правеха.

Докато изплуваше към повърхността на мрака, в който бе потънал, той усети как нещо се прави с тялото му далече над дълбината.

Силен натиск върху гърба, краката нагоре, назад и железни пръстени, стегнати на глезените му. Сега те, оковани, бяха зад главата му и гръбначният му стълб беше толкова изпънат, обтегнат, че щеше да се пречупи.

Ще се разпадна.

Главата му се превърна в съд, пълен със заслепяваща болка, някой прегъна тялото му, преви го и Ели помисли, че все още е в болков шок, защото очите му си върнаха зрението, а виждаха само жълта мъгла, а зад нея — голяма разлюляна сянка.

После го прониза студ. По тънката кожа между задните му части се търкаше леден къс. Нещо опитваше да проникне в него, първо с побутване, после на тласъци. Ели задиша тежко, роклята, закрила лицето му, се издуха встрани и той го видя.