Покани ме да вляза

Усети в устата си дъх на лепило. Огледа се сънено. На гърдите си откри две банкноти. Хилядарки. Сви ръка да ги вземе, усети болка в сгъвката. Видя там голямо парче лейкопласт, по средата му се беше просмукала малко кръв.

Не бяха ли… повече…

Завъртя се на дивана, затърси между възглавниците и намери навитите банкноти, които бе изпуснал през нощта. Още три хиляди. Разгъна банкнотите, прибави и тези от гърдите си, опипа пачката, зашумоля с нея. Пет хиляди. Можеше да прави каквото си поиска с тях.

Погледна лепенката, разсмя се. Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Кой го беше казал? Някой беше споменал, някой…

А, да. Сестрата на Тобе, как й беше името… Ингела? Тобе разправяше, че бутала за пари. Изкарвала по петстотин и коментарът му беше: „Адски добро заплащане, за да…“.

Само да си лежиш със затворени очи.

Томи стисна банкнотите в ръка, смачка ги. Беше платила, за да пие от кръвта му. Болест, така каза. Ама що за болест? Никога не бе чувал за нещо подобно. А имаш ли проблем, отиваш в болница, нали… Не слизаш в мазето с пет хиляди и…

Храсс.

А!

Томи се изправи на дивана, отви се.

Не може да бъде! Не, не! Вампири. Момичето с жълтата рокля сигурно по някакъв начин си мисли, че е… ами онзи? Ритуалният убиец… дето всички го търсят…

Томи подпря глава на ръцете си, банкнотите изшумоляха в ухото му. Не му се връзваше. Както и да е, сега се ужаси от момичето.

Тъкмо започна да се чуди дали все пак да не се качи в апартамента, макар и по това време, пък каквото ще да става, и чу как входната врата горе се отвори. Сърцето му затрепка като уплашено птиче и той се огледа наоколо.

Оръжие.

Единственото налично беше метлата. За миг се ухили.

Метла — чудесно оръжие срещу вампири.

Но си спомни, скочи и излезе от мазето, прибра парите в джоба на панталона си. Мълниеносно прекоси коридора и се мушна в скривалището в същия миг, когато вратата за мазето се отвори. Не посмя да заключи, за да не вдига шум.

Приклекна в мрака, дишаше възможно най-безшумно.

* * *

Ножчето за бръснене лъщеше на пода. Едното ъгълче беше кафеникаво, като от ръжда. Ели откъсна парче от корицата на някакво списание за мотоциклети, уви в него ножчето, прибра го в джоба си.

Томи го нямаше, което означаваше, че е жив. Тръгнал си е, прибрал се е вкъщи да спи и каквото ще да си е помислил, не знае къде живее Ели, така че…

Всичко е наред. Всичко е… върхът.

На стената беше подпряна метла с дълга дървена дръжка.

Ели я взе, счупи дръжката на коляното си в долния й край, почти до самата метла. Счупеното място беше ръбесто и остро. Остър кол, една ръка дълъг. Опря върха в гърдите си между две ребра. Точно където жената бе забила показалец.

Пое си дълбоко дъх, стисна дръжката и изпробва мислено идеята.

Давай! Давай!

Издиша, отпусна ръце. Пак затегна хватката. Натисна.

Стоя две минути с острието на сантиметър от сърцето си, стиснал здраво дръжката, когато бравата на мазето скръцна и вратата се отвори.

Той свали дървения кол от гърдите си, ослуша се. Бавни несигурни стъпки в коридора отвън, сякаш беше току-що проходило дете. Много голямо току-що проходило дете.

Томи чу стъпките и се замисли: кой?

Не беше Стафан, нито Ласе, нито пък Робата. Някой, който е болен или носи нещо много тежко… Дядо Коледа! Запуши си устата да не се изсмее, като си представи Дядо Коледа на Дисни — Хо-хо-хо! Кажи „мама“! — да се тътри по коридора на мазето с гигантски чувал на гърба.

Устните му трепереха под дланта и той стисна зъби да не изтракат. Както клечеше, Томи се изтегли по-навътре с патешка стъпка. Усети гърбом ръба на ъгъла, в същия момент ивицата светлина от открехнатата врата се затъмни.

Дядо Коледа стоеше неподвижно между лампата и скривалището. Томи притисна ръката си с другата, за да не изкрещи, зачака вратата да се отвори.

Никакъв изход за бягство.

През пролуките на вратата се очерта тялото на Хокан, пресечено на ивици. Ели протегна кола колкото му стигаше ръката, побутна вратата. Тя се отвори на около педя и се опря в тялото на пътя й.

Ръка хвана ръба на вратата, дръпна я с такава сила, че тя изтрещя в стената, едната панта се откъсна. Вратата се наклони, върна се назад, увиснала само на една панта, удари рамото на този, който сега беше препречил касата на вратата.

Какво искаш от мен?

По нощницата, която му стигаше до коленете, все още личаха светлосини петна. Останалото беше мръсна карта от пръст, кал, лекета от нещо, което носът на Ели разпозна като животинска кръв, човешка кръв. Нощницата беше разкъсана на няколко места, в процепите се виждаше бяла кожа, набраздена от драскотини, които нямаше да зараснат.

Лицето му беше същото, безформено голо месо с едно-единствено червено око, като че боднато в него за забавление, черешката на гнилия сладкиш. Но устата зееше отворена.