Покани ме да вляза

Тя хвърли поглед на износените му дрехи и сдържано каза:

— Да?

— Такова. Виргиния… Виргиния Линдблад, която… тук приехте преди малко…

Сестрата кимна, вече изглеждаше едва ли не враждебна. Може да беше присъствала, когато…

— Ами само да питам… за кръвната група.

— Какво?

— Видях, че на банката пише A… но нейната не е A.

— Не ви разбирам.

— Ъъъ… имате ли секунда?

Сестрата се огледа. Може би да провери дали наблизо има някой, който да й помогне в случай на агресия, а може би да демонстрира, че бърза по по-важни задачи. Но все пак последва Лаке в стаята, където Виргиния лежеше със затворени очи, а кръвта капеше бавно по тръбичката. Той посочи банката.

— Ето. Това A. Означава ли…

— Кръвта е група A, да. Понастоящем изпитваме невероятна липса на кръводарители. Ако хората знаеха колко…

— Извинете. Да. Но B й е групата. Не е ли опасно…

— Да, опасно е. — Сестрата не беше открито враждебна, но видът й подсказваше, че не е Лаке този, който ще поставя под въпрос компетентността на персонала. Тя сви леко рамене: — Ако кръвната ти група е B. При тази пациентка не е. Нейната е AB.

— Но… на етикета пише A.

Сестрата въздъхна, заговори му като на дете, на което се обяснява, че няма живот на Луната:

— Хора с кръвна група AB приемат кръв от всички групи.

— Ами… ъъъ: значи си е сменила кръвната група.

Сестрата вдигна вежди. Детето настоява, че е било на Луната и е видяло да живеят там хора. Тя махна с ръка, сякаш преряза невидима нишка:

— Изключено. Няма такова нещо.

— Не, не. Тогава трябва да е сбъркала.

— Най-вероятно. А сега, ще ме извините, имам си друга работа.

Сестрата провери абоката в ръката на Виргиния, врътна нещо по системата и напусна стаята с енергична крачка, хвърляйки на Лаке поглед, с който казваше, че това са важни неща и Бог да му е на помощ, ако вземе да бърника.

Какво става, ако ти прелеят погрешна кръв? Несъвместимост.

Не. Сигурно Виргиния беше сбъркала.

Отиде в ъгъла на стаята, където имаше малък фотьойл и маса с изкуствено цвете. Седна, разгледа стаята. Голи стени, лъскав под. Луминесцентни лампи горе. Виргиния беше настанена на стоманено тръбно легло и завита с бледожълто одеяло с печат „Областна болница“.

Ето така ставало.

У Достоевски болестите и смъртта почти винаги са мръсни, окаяни. Прегазен от каляска, кал, тиф, окървавени носни кърпи. И прочее. Дявол да го вземе, дали не е за предпочитане? Пред бавното угасване в лъскава стерилност.

Лаке се облегна на фотьойла, затвори очи. Облегалката му идваше прекалено ниска, главата му падна назад. Смени позата, сложи ръка на подлакътника и подпря лице на китката си. Погледна изкуственото цвете. Сякаш го бяха сложили именно с цел да подчертаят, че тук няма живот, само ред и чистота.

Цветето остана пред погледа му, когато затвори очи. Превърна се в истинско, порасна, стана градина. Градината на къщата, която щяха да купят. Лаке стоеше там, загледан в розов храст с ярки червени цветове. Откъм къщата падна дълга човешка сянка. Слънцето бързо се сниши и тя порасна, удължи се, прекоси градината…

Той се сепна, събуди се. Дланта му беше мокра от слюнката, потекла от устата му, докато бе спал. Избърса устните си, млясна и понечи да вдигне глава. Не се получи. Вратът му се бе сковал. Той го насили да се изпъне, прешлените му изпукаха, спря.

Гледаха го широко отворени очи.

— Здравей! По… — и млъкна.

Виргиния лежеше по гръб, пристегната с коланите, с лице към него. Но то беше неподвижно. Никакъв знак за разпознаване, радост… нищо. Очите й не мигаха.

Мъртва! Тя е…

Лаке скочи от фотьойла и вратът му пак изпука. Хвърли се на колене до леглото, стисна стоманената тръба и доближи лице до нейното, сякаш искаше с присъствието си да й вдъхне живот, да го пробуди от дълбините.

— Ини! Чуваш ли ме?

Нищо. Но можеше да се закълне, че очите го гледаха, не бяха мъртви. Той се мъчеше да я намери в тях, с кукички дълбоко в този мрак на очите й да хване и да издърпа живота…

Зениците. Така ли изглеждат, когато…

Зениците й не бяха кръгли. Бяха изтеглени вертикално, удължени до остриета. Той изкриви лице, когато отново болка прониза врата му, вдигна ръка да го разтрие.

Тя затвори очи. Отново ги отвори. Сега беше предишната Виргиния.

Лаке зяпна глуповато, продължи по инерция да потрива врата си. Тя отвори уста с дървено изчаткване, попита:

— Боли ли те?

Лаке свали ръка от врата си, сякаш го беше хванала да върши нещо грозно.

— Не, само… помислих, че си…

— Прикована съм.

— Да, ти… малко се посби. Чакай да… — Лаке пропъхна ръце между преградите на леглото, за да разкопчае единия колан.

— Не.

— Какво?

— Недей.

Той се поколеба с ръка на ремъка.

— Защо, пак ли ще се сбиеш?

Виргиния притвори очи.

— Остави го така.

Той пусна колана, не знаеше какво да прави с ръцете си, след като бяха останали без работа. Лаке се завъртя на колене, издърпа малкия фотьойл до леглото с цената на ново болезнено пронизване във врата, тромаво се настани върху него.

Виргиния леко кимна.

— Обади ли се на Лена?

— Не. Но мога…

— Толкова по-добре.