Покани ме да вляза

Убиецът. Велингбю. Прерязано гърло. Ама какво, по дяволите… това момиченце…

— И за какво ти е… ама к’во… та ти си дете, ти…

— Страх ли те е?

— Не, нали… ти да не би да се страхуваш?

— Да.

— От какво?

— Да не би да кажеш „не“.

— Ми казвам не. Това е просто… бе я се стегни! Отивай си!

Момичето седеше кротко на фотьойла, мислеше. После кимна, стана и събра парите от пода, пъхна ги в несесера. Томи погледна мястото, където бяха лежали. Пет. Хиляди. Щракна райберът. Томи се извъртя по гръб.

— Ама… гърлото ли ще ми прережеш?

— Не, само ръката. Мъничко.

— И какво ще правиш с кръвта?

— Ще я пия.

— Сега?

— Да.

Мозъкът на Томи превключи на къси вълни и той все едно видя схемата на кръвообращението си като начертана под кожата му. Почувства, може би за пръв път в живота си, че има кръвообращение. Не отделни места, които кървят, а голямо пулсиращо дърво от вени, пълно с… колко?… четири-пет литра кръв.

— Каква е тая болест?

Момичето не каза нищо, просто си стоеше с ръка на райбера, гледаше го и цялата схема от артерии и вени в тялото му внезапно заприлича на… месарските схеми за разфасоване. Той прогони мисълта, вместо това си помисли: Стани кръводарител. Двайсет и пет крони и сандвич със сирене. После каза:

— Дай тогава парите.

Момичето отвори ципа, пак извади банкнотите.

— Ако сега ти дам… три. И после още две?

— Да, да. Но нали схващаш, че мога да ти се нахвърля и да ги свия всичките?

— Не. Не можеш.

Тя му подаде три хилядарки, затиснати между показалеца и средния си пръст. Той вдигна всяка към светлината, установи, че са истински. После ги нави на руло, което стисна в лявата си ръка.

— Аха. И сега?

Момичето остави другите две хилядарки на фотьойла, клекна до дивана, извади опаковката ножчета от несесера, измъкна едно от тях.

И преди го е правила.

Завъртя ножчето, сякаш за да провери коя страна е по-остра. После го вдигна до лицето си. Малка демонстрация, която означаваше храс. Тя каза:

— Няма да издаваш на никого.

— Иначе?

— Няма да издаваш. На никого.

— Не — Томи изкриви око към протегнатата си ръка, към хилядарките на фотьойла. — А колко ще ми вземеш?

— Един литър.

— Това… много ли е?

— Да.

— Толкова, че да…

— Не. Нищо няма да ти стане.

— Нали ще се възстанови?

— Да.

Томи кимна. После зяпна в захлас как ножчето, лъскаво като малко огледалце, се доближи до кожата му. Сякаш се случваше с някой друг, на друго място. Виждаше само линии. Бузата на момичето, тъмната коса, бялата ръка, ножчето, което разчисти няколко тънки косъмчета и стигна целта си, за миг се спря върху издутата вена, малко по-тъмна от кожата наоколо.

Притисна се надолу, леко-леко. Едното ъгълче потъна в кожата, без да я пробие. После — ххрасс.

Томи рязко се дръпна, задъха се, стисна банкнотите по-силно с другата ръка. Нещо в главата му изпука, когато стегна чене и зъбите му изскърцаха. Кръвта бликна, заизтича на тласъци.

Ножчето падна и издрънча на пода, а момичето хвана ръката му с две ръце и притисна устни към свивката на лакътя.

Томи извърна глава, усещаше само топлите устни, езика на кожата си и пак си представи кръвообращението си, вените, по които тече кръвта му, бърза… към прореза.

Изтича ми кръвта.

Да. Болката се усили. Ръката му започна да се схваща; вече не усещаше устните, а само изсмукването и как кръвта му…

Изтича.

Уплаши се. Искаше да спре това. Много болеше. В очите му напираха сълзи, отвори уста да каже нещо… не можа. Не съществуваха думи, които… Изви свободната си ръка към устата, притисна свития си юмрук към устните. Усети рулото банкноти. Захапа го.

* * *

21:17, неделя вечер, Енгбюплан:

Забелязан е мъж пред фризьорския салон. Опрял лице и ръце на витрината. Изглежда изключително пиян. Петнайсет минути по-късно на мястото пристига полиция. По това време мъжът вече е изчезнал. По стъклото не се забелязват поражения, единствено следи от кал и пръст. В осветената витрина има снимки на момчета — фризьорски модели.

* * *

— Спиш ли?

— Не.

Полъх на парфюм и хладина, майката на Оскар влезе в стаята му, седна на ръба на леглото.

— Всичко наред ли е?

— О, да.

— Какво прави днес?

— Нищо особено.

— Видях вестниците. На масата в кухнята.

— Ъхъ. — Оскар се зави по-плътно с юргана, престори се, че се прозява.

— Спи ли ти се?

— Мм.

И вярно, и не. Беше уморен, чак главата му бучеше. Искаше само да се свие под юргана, да запечата всички входове и изходи и да не излиза преди… преди… Но да му се спи — не, не му се спеше. А и дали щеше да спи сега, след като е заразен?