Покани ме да вляза

След няколко дни боклукчийският камион щеше да го вдигне. Идваше рано сутрин. Мигащите оранжеви светлини щяха да заиграят по тавана на Оскар горе-долу по същото време, когато той се събуждаше, и той щеше да лежи в леглото си, да слуша бръмченето, мачкането и смилането на боклуците. Може би щеше да стане и да погледа хората с гащеризони, които мятаха чувалите с отработени движения, натискаха копчето. Челюстите на боклукчийския камион щяха да се затворят, а мъжете да скочат в кабината и да продължат към съседния вход.

Това винаги му даваше чувство на… топлина. Беше на сигурно място в стаята си. Всичко беше наред. А може би изпитваше и копнеж. Да е там, с тези хора, в камиона. Да се качи в слабо осветената кабина, да отпътува…

Пусни! Трябва да я пусна.

Пръстите му стискаха със сетни сили торбичката. Ръката го заболя от продължителното протягане. Усети студ. Пусна.

Торбичката зашумоля, застърга по стените, половин секунда тишина, свободно падане, после тупване в чувала.

Ще ти помогна.

Отново погледна ръката си. Ръката, която щеше да помогне. Ръката, която…

Ще убия някого. Ще се върна, ще взема ножа, после ще изляза и ще убия някого. Йони. Ще му прережа гърлото, ще събера кръвта и ще я занеса на Ели. Какво значение има, така или иначе съм заразен и скоро ще…

Краката му се подкосиха и той се подпря на ръба на шахтата, за да не падне. Беше си го помислил. Наистина. Не беше като играта с дървото. За миг наистина бе решил да го направи.

Гореше. Чувстваше се като трескав. Тялото го наболяваше, искаше да си легне. Веднага.

Заразен съм. Ще стана вампир.

Едва заслиза по стълбите, с едната ръка — незаразената — се хвана за парапета. Успя да се прибере в апартамента, в стаята си, легна и се взря в тапета. Гората. Една от фигурките му побърза да се появи, погледна го в очите. Малкото джудже. Той го погали с пръст и в главата му изплува невероятно глупава мисъл.

Утре съм на училище.

А не беше си написал едно домашно. За Африка. Трябваше да стане, да се настани на бюрото си, да светне лампата и да отвори атласа. Да намери някакви безсмислени наименования и да ги напише по пунктираните линии.

Това би трябвало да направи. Бавно погали шапката на джуджето. После почука.

Е.Л.И.

Никакъв отговор. Сигурно е навън и — прави това, което правим ние — такива като нас.

Зави се презглава. Втрисаше го. Опита да си го представи. Как ще бъде. Да живее вечно. Да се страхуват от него, да го мразят. Ели нямаше да го мрази. Ако са заедно…

Опита да си го представи, взе да си фантазира. След малко входната врата се отключи и майка му се прибра.

* * *

Тлъстини.

Томи се взираше тъпо в снимката. Мацката притискаше гърдите си с ръце и те се издуваха като два балона, устните й бяха издадени като за целувка. Беше като ненормална. Томи мислеше да си бие една, но май му имаше нещо на мозъка, понеже мацката му се видя като чудовище.

Неестествено бавно затвори списанието, пъхна го под седалката на дивана. Всяко движение изискваше мисловно усилие. Надрусан. Здравата се беше надрусал с лепило. И това му се струваше хубаво. Светът не съществуваше. Само това помещение, в което се намираше, а отвън… разлюляна пустиня.

Стафан.

Опита се да мисли за него. Не стана. Изплъзваше му се. Представяше си само онзи мукавен полицай, поставен в пощата. В естествени размери. Да плаши крадците.

Да оберем ли пощата?

Не, тъп ли си, нали картоненото ченге е там!

Мукавеният полицай доби лицето на Стафан и Томи се изхили. Наказан. Да пази пощата. Дали нямаше и някакъв надпис върху картонения пич, какъв беше?

Престъплението излиза скъпо. Не. Полицията те вижда. Не. Какво, по дяволите, беше? Внимавай! Аз съм шампион по стрелба с пистолет!

Томи прихна. Продължи да се смее. Целият се тресеше и му се струваше, че голата крушка на тавана се полюлява напред-назад в такт със смеха му. Смя се и на това. Внимавай! Картонен полицай! С картонен пищов! И картонена тиква!

В главата му се почука. Някой искаше да влезе в пощата.

Картоненият полицай наостря уши. В пощата има двеста мукави. Свали предпазителя. Бум-бум.

Чук. Чук. Чук.

Бум.

… Стафан… майка, по дяволите…

Томи се скова. Помъчи се да мисли. Не стана. В главата си имаше само дрипав облак. После се успокои. Може да беше Робата. Или Ласе. Или пък Стафан. От мукава.

Полицай мукавен, от картон манекен.