Покани ме да вляза

След миг пред очите на Оскар се очерта фигура. Тапетът. Бежов, с бели, почти невидими рози. Той го позна. Тапетът в хола. Беше в хола, в техния с майка му апартамент.

В прегръдката му беше… Ели.

Момче. Приятел. Да.

На Оскар му се гадеше, виеше му се свят. Освободи се от прегръдката и седна на дивана, огледа се отново, сякаш да се увери, че се е върнал, че не е… там. Преглътна, направи му впечатление, че съвсем ясно помни всяка подробност от мястото, което току-що бе посетил. Беше като истински спомен. Нещо, което му се е случило, и то наскоро. Забавния, купата, болката…

Ели коленичи на пода пред него, притиснал ръце към стомаха си.

— Извинявай.

Точно като…

— Какво стана с мама?

Ели го погледна с недоумение, попита го:

— Имаш предвид… моята майка?

— Не… — Оскар замълча, представи си мама долу при потока, плакнеше дрехи. И това не беше неговата майка. Изобщо не си приличаха. Той потърка очи: — Да. Именно. Твоята майка.

— Не знам.

— Те да не са…

— Не знам! — Елиас притисна ръце към стомаха си така силно, че кокалчетата му побеляха, раменете му щръкнаха. После се отпусна, каза с по-мек тон: — Не знам. Извинявай! Извинявай за… всичко. Не исках ти да… не знам. Прости ми! Беше… тъпо.

Ели беше копие на майка си. По-слаб, по-млад, по-свеж, но… копие. След двайсет години сигурно щеше да изглежда по същия начин като жената при потока.

Само че няма. Ще си изглежда точно както сега.

Оскар въздъхна уморено, облегна се на дивана. Твърде много му се насъбра. Главоболие пулсираше в слепоочията му. Твърде много. Ели стана.

— Ще си тръгвам.

Оскар подпря главата си с ръка, кимна. Нямаше сили да възрази, да измисли какво да направи. Ели свали халата и Оскар отново мярна слабините му. Сега видя, че на бледата кожа имаше светлорозово петно, белег.

Как тогава… пикае? Или може би не…

Нямаше сили да попита. Ели клекна до торбичката, развърза я и започна да вади дрехите си. Оскар каза:

— Може да вземеш нещо мое.

— Няма проблем.

Ели извади карираната риза. Тъмни петна върху светлосиньото. Оскар се надигна. Главоболието бучеше в слепоочията му.

— Стига глупости, вземи…

— Няма проблем.

Ели започна да си облича окървавената риза и Оскар се ядоса:

— Ама гаден си, не разбираш ли? Гаден си.

Ели се извърна към него с ризата в ръце.

— Така ли мислиш?

— Да.

Прибра я в торбата.

— Какво да взема тогава?

— Нещо от гардероба, каквото искаш.

Ели кимна, влезе в стаята на Оскар, където беше гардеробът, а Оскар се свлече странично върху дивана и притисна слепоочията си с ръце, сякаш ги държеше да не се пръснат.

Мама, майката на Ели, моята майка, Ели, аз. Двеста години. Бащата на Ели. Бащата на Ели? Онзи, дето… Онзи.

Ели се върна в хола. Оскар понечи да попита, но спря, щом видя, че е с рокля. Съвсем избеляла жълта лятна рокля на малки бели точици. Една от роклите на майка му. Ели я разглади с ръка.

— Добре ли е? Взех тази, изглеждаше най-износена.

— Ама това е…

— После ще я върна.

— Да. Да, да.

Ели отиде до него, клекна, хвана ръката му.

— Ей? Съжалявам, че… не знам какво…

Оскар махна с другата си ръка, за да го спре, каза:

— Знаеш, че онзи, че е избягал, нали?

— Кой онзи?

— Онзи, който… който уж ти бил баща. Дето живееше с теб.

— Какво станало?

Оскар зажумя. Под клепачите му блеснаха сини мълнии. Пред очите му мина целият низ от събития, които бе реконструирал от вестниците, и той се ядоса, изтръгна ръката си от ръката на Ели, заби юмрук в пулсиращата си глава и каза със стиснати очи:

— Спри! Просто спри. Всичко знам, разбра ли? Спри да се преструваш. Спри да лъжеш, страшно ми втръснаха лъжите ти.

Ели не каза нищо. Оскар вдиша, издиша.

— Избягал е. Търсили са го през целия ден, не са го открили. Сега вече знаеш.

Пауза. После гласът на Ели над главата му.

— Къде?

— Тук. В Юдарн. В гората. До Окесхув.

Оскар отвори очи. Ели се бе изправил, притиснал длан към устата си, в разширените му очи се четеше страх. Роклята беше твърде голяма, висеше като чувал върху тесните му рамене и той приличаше на дете, което без позволение е взело дреха на майка си, а сега очаква строго наказание.

— Оскар… — каза Ели. — Не излизай навън. По тъмно. Обещай ми!

Тази рокля. Тези думи. Оскар се изсмя.

— Все едно чувам майка ми.

* * *

Катерицата се стрелва надолу по ствола на дъба, спира, ослушва се. Сирена, някъде на разстояние.

Линейка минава по улица Бергслагсвеген с мигащи сини светлини, сирената вие.

Вътре са трима. Лаке Сьоренсон седи на сгъваемото столче и държи окървавената изподрана ръка на Виргиния Линдблад. Санитарят наглася маркуча, който й влива физиологичен разтвор, за да има какво да помпа сърцето й, след като е загубила толкова много кръв.