Покани ме да вляза

Влязла е в банята само привидно, наужким. Но не: сапунът. Вдигна го. По сапуна имаше бледи розови ивици, а във вдлъбнатинката под него, в насъбралата се вода, плуваше нещо подобно на попова лъжичка, да: живо. Той подскочи, когато то изведнъж започна да… плува — да се движи, да мърда опашка, приплъзна се надолу към мивката, спря на ръба на отвора. Там обаче остана неподвижно, не, май не беше живо. Той пусна чешмата и го плисна, за да изтече в канала, изплакна сапуна и изми мястото му. После взе хавлията си от закачалката, върна се в хола и я подаде на Ели, която все още стоеше гола насред стаята и гледаше наоколо.

— Благодаря. Кога си идва майка ти?

— След два-три часа. — Оскар вдигна торбичката с дрехите й. — Да ги хвърля ли?

Ели навлече хавлията, завърза колана.

— Не. После ще ги взема. — Докосна рамото на Оскар: — Ей! Нали разбираш, че не съм момиче, че не…

Оскар отстъпи назад.

— Какво искаш сега! Естествено, че знам. Нали ми каза.

— Едва ли.

— Със сигурност го каза.

— Кога?

Оскар се замисли.

— Не си спомням, но във всеки случай го знам. Отдавна.

— Разочарован ли си?

— Защо?

— Защото… не знам. Може да ти е неприятно. Приятелите ти…

— Стига де! Ти си луда. Стига.

— Добре. — Ели запремята колана на халата, после отиде до грамофона и загледа въртящата се плоча. Обърна се, огледа стаята. — Знаеш ли, отдавна не съм била… така на гости. Не знам сега… Какво да правя?

— И аз не знам.

Ели отпусна рамене, пъхна ръце в джобовете на халата, взираше се като хипнотизирана в центъра на плочата. Отвори уста да каже нещо, затвори я. Извади от джоба дясната си ръка, посегна към плочата и я притисна с пръст, плочата спря.

— Внимавай! Може да се развали.

— Извинявай!

Ели побърза да дръпне пръста си и плочата пак се завъртя. Оскар забеляза, че пръстът бе оставил влажно петно, което се виждаше всеки път, щом плочата се завъртеше до осветяваното от лампата петно. Ели върна ръката си в джоба на халата, погледна плочата, сякаш се опитваше да чуе музиката чрез взиране в браздите.

— Звучи глупаво, но… — крайчецът на устата й трепна — нямам… истински приятел от двеста години.

Погледна Оскар с виновен вид, сякаш искаше да каже: извинявай, че говоря такива глупости. Той се опули.

— На толкова ли си?

— Да. Не. Роден съм преди около двеста и двайсет години, но спах през половината време.

— Че и аз спя. Поне по осем часа… колко прави… една трета.

— Да. Но аз като спя, това значи, че в продължение на няколко месеца не ставам изобщо. След това няколко месеца… живея. Нощем. А денем си почивам.

— Така ли е при вас?

— Не знам. При мен е така. А когато се събудя после… отново съм малък. И слаб. Тогава имам нужда от помощ. Може би затова съм оцелял. Защото съм малък. Хората са склонни да ми помагат. По различни причини.

Лицето на Ели се помрачи, той стисна зъби, пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на халата, намери нещо, извади го. Тънка лъскава лентичка. Нещо, което майка му бе забравила: понякога използваше халата на Оскар. Ели внимателно върна лентичката в джоба, сякаш беше нещо ценно.

— Ами спиш ли в ковчег?

Ели се разсмя, поклати глава.

— Не. Не. Аз…

Оскар не можеше да се сдържа повече. Всъщност не го целеше, но прозвуча като обвинение:

— Ти убиваш хора!

Ели го погледна в очите с нещо като почуда, сякаш Оскар бе заявил, че има по пет пръста на всяка ръка, или нещо също толкова очевидно.

— Да. Убивам хора. За съжаление.

— Тогава защо го правиш?

Очите на Ели гневно светнаха.

— Ако имаш по-добра идея, сподели я.

— Ъъ, какво… кръв… трябва да може по някакъв начин… ти…

— Не може.

— Защо?

Ели изсумтя, сви очи.

— Защото съм като теб.

— Как като мен? Аз…

Ели проряза въздуха с ръка, сякаш държеше нож.

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли? — замахна. — Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Оскар стисна устни. После ги облиза.

— Какви ги говориш?

— Не го казвам аз. Ти го каза. Първото нещо, което чух от теб. Долу на площадката.

Оскар си спомни. Дървото. Ножа. Как после извъртя острието като огледало и видя Ели за първи път.

Виждаш ли се в огледала? Първия път, когато те видях, беше отражението ти.

— Аз… не убивам хора.

— Не. Но би искал. Ако можеше. И наистина щеше да го направиш, ако се наложеше.

— Защото ги мразя. Има огромна…

— Разлика. Така ли?

— Да…

— Ако можеше да ти се размине. Ако можеше просто да стане. Ако можеше да пожелаеш смъртта им и те да умрат. Не би ли го направил?

— … Да.

— Да. И щеше да бъде просто за твое удоволствие. За отмъщение. А при мен е по принуда. Нямам избор.

— Но само защото ме тормозят, нападат ме, защото аз…

— Защото искаш да живееш. Точно като мен. — Ели протегна ръце, сложи ги на бузите на Оскар, доближи лице до неговото. — Превърни се за малко в мен.

И го целуна.

* * *

Пръстите на мъжа държат заровете и Оскар вижда, че ноктите му са оцветени в черно.