Покани ме да вляза

Полицай от Карлстад, който бездруго имал работа в Стокхолм в неделя, изпрати копие по факса и потегли с оригинала в събота вечерта. Снимката пристигна в полицейското управление в Стокхолм в един часа през нощта срещу неделя, тоест половин час след като въпросният човек бе паднал през прозореца на болницата и смъртта му бе потвърдена.

Неделната сутрин бе посветена на проверката на медицински и зъболекарски картони от Карлстад, за да се удостовери, че човекът на снимката е същият, който до предишната нощ бе прикован на болничното легло, и да: той беше.

В неделя следобед проведоха съвещание в полицейското управление. Бяха сигурни, че постепенно ще изяснят с какво се бе занимавал убиецът, след като бе напуснал Карлстад, ще проучат дали престъпленията му не са били част от по-мащабен план и дали не е имало и други жертви.

Но сега нещата бяха взели нов обрат.

Престъпникът все още беше жив, на свобода, и най-важното в момента бе да научат къде е живял, тъй като имаше вероятност той да направи опит да се върне там. Движението към западните предградия може би загатваше за подобно намерение.

И така, взеха решение, че ако не бъде заловен преди пресконференцията, ще заложат на помощта на не съвсем вдъхващата доверие, но многоглава хрътка, наречена „широката общественост“.

Може би някой го бе виждал по времето, когато все още е изглеждал като на снимката, и да знае горе-долу къде е живял. А и, макар, разбира се, като много по-маловажен аргумент, полицията се нуждаеше от нещо, което да подхвърли на средствата за масово осведомяване.

И така, тримата полицаи вече седяха на дългата маса на подиума и сред журналистите настъпи оживление, когато полицейският началник със скромен жест, за който знаеше обаче колко е убедителен и драматично изразителен, вдигна уголемената училищна снимка на Хокан Бенгтсон с думите:

— Издирваният се казва Хокан Бенгтсон и преди лицето му да бъде обезобразено, е изглеждал така.

Полицейският началник направи пауза, докато апаратите щракаха и светкавиците за няколко секунди превърнаха салона в дискотека.

Разбира се, имаха копия на снимката, които щяха да раздадат на журналистите, но повечето чуждестранни вестници най-вероятно биха предпочели снимка на полицейския началник с убиеца, така да се каже, в ръцете.

След като всички получиха фотографията и бяха запознати с фактите, дойде време за въпроси. Първият, комуто се даде думата, беше от „Дагенс Нюхетер“.

— Кога смятате, че можете да го заловите?

Полицейският началник си пое дълбоко дъх, реши да рискува реномето си, наведе се над микрофона и отговори:

— Най-късно утре.

* * *

— Привет.

— Здрасти.

Оскар побърза да влезе в хола преди Ели, за да извади плочата, за която се беше сетил. Прехвърли оскъдната колекция на майка си и я откри. „Викингите“. Цялата група се беше събрала в нещо като останки на викингски кораб, където изглеждаше неуместна с лъскавите си костюми.

Ели не влезе. Оскар се върна в антрето с плочата в ръка. Тя стоеше на входната врата.

— Оскар, трябва да ме поканиш да вляза.

— Нали вече си идвала. През прозореца…

— Тук е друг вход.

— Аа. Тогава…

Оскар се спря, близна си устните. Погледна плочата. Снимката на обложката бе правена на тъмно, със светкавица, а „Викингите“ светеха, сякаш бяха група светци, слезли на земята. Пристъпи към Ели, показа й картинката.

— Гледай, Все едно са в корема на кит или нещо от сорта.

— Оскар…

— Да?

Ели стоеше и го гледаше. Той се подсмихна, отиде до вратата, помаха с ръка пред лицето й.

— Какво? Да няма нещо тук, което да ти пречи?

— Недей.

— Ама сериозно. Какво ще стане, ако влезеш без покана?

— Недей — тъжно се усмихна Ели. — Искаш ли да видиш какво ще стане? А? Искаш ли?

Отговорът му очевидно трябваше да е „не“, защото тонът й предвещаваше нещо ужасно. Той обаче преглътна и отвърна:

— Да. Искам! Дай да видим!

— Ти ми написа…

— Да, така е. Но нека да видим сега! Какво ще стане?

Ели стисна устни, замисли се за миг, после прекрачи прага. Оскар се напрегна, очакваше някаква синя мълния, вратата да се затръшне през тялото на Ели или нещо подобно. А не се случи нищо. Тя влезе в коридора, затвори. Оскар сви рамене.

— Това ли беше?

— Не съвсем.

Ели стоеше по същия начин, както и пред вратата. Неподвижно, с отпуснати ръце и втренчени в Оскар очи. Той поклати глава.

— Какво? Нали…

И млъкна, защото от окото й се отрони сълза, не, от двете й очи се отрониха сълзи. Но даже не бяха сълзи, понеже бяха тъмни. Кожата на лицето й си смени цвета, поруменя, после стана червена, тъмночервена, тя сви юмруци, когато от всичките пори на лицето й бликнаха капки кръв. И от шията също.

Устните на Ели се изкривиха от болка и от крайчеца на устата й се стече струйка кръв, сля се с капките по брадичката й и потече по шията.

Оскар безпомощно отпусна ръце, плочата се изхлузи от обложката, падна ребром на пода, после се търкулна върху килимчето. Той погледна ръцете й.

Кожата им беше овлажняла от кръвта, която все повече напираше.