Покани ме да вляза

— Не бе, само си помислих… може да ти направят отстъпка за бройката.

Йоста не оцени шегата и Лаке вдигна длани.

— Не, сори. Просто… уф, съвсем съм… това с Виргиния, аз… — изведнъж се изправи, удари по масата с ръка. — Не ми се остава повече тук!

Йоста подскочи на дивана. Котката пред краката на Лаке се изниза, скри се под фотьойла. Отнякъде се чу съскане. Йоста се размърда, разклати чашата си.

— Ами добре. Не те…

— Не говоря за тук. А за тук. Цялата тази гадост. Блакеберг. Всичко. Тези къщи, улиците, местата, хората, всичко е просто… като някаква гадна болест, схващаш ли? Нещо не е наред. Измислили са, проектирали са… за да стане идеалното място, напи. А какво е станало — боклук. Прецакана работа.

Все едно че… не мога да го обясня… все едно са пресметнали с точност ъглите, как ще се разполагат едни спрямо други сградите, нали. За да се постигне хармония и прочее. Обаче е имало нещо погрешно в линийките и триъгълниците, или каквото там, по дяволите, използват, и поначало всичко е тръгнало накриво, а после още повече. Сега вървиш между къщите и усещаш, че не… Не, не и не. Тук не се живее. Тук е криво, схващаш ли?

И не говоря точно за ъглите, нещо друго е, нещо, дето… като болест, прояла стените, и аз… не мога повече така.

Чу се кълколене, Йоста отново наля питие в чашата на Лаке, без да го пита. Лаке го прие с благодарност. След излиянието си усети приятно спокойствие — спокойствие, което алкохолът изпълни с топлина. Той се облегна на фотьойла, изпусна поетия въздух.

Помълчаха, после на вратата се звънна.

— Очакваш ли гости? — попита Лаке.

Йоста поклати глава и се надигна от дивана с усилие.

— Не. Тук на хан се превърна.

Лаке се ухили и вдигна чаша към Йоста, който минаваше покрай него. Сега се чувстваше по-добре. Всъщност съвсем добре.

Входната врата се отвори. Някой отвън каза нещо и Йоста отвърна:

— Заповядай, влез.

Легнала във ваната, в топлата вода, която се оцвети в розово от засъхналата по тялото й кръв, Виргиния взе решение.

Йоста.

Новата й същност й подсказваше, че трябва да е някой, който да я пусне в дома си. Старата — да не е някой, когото обича. Или поне харесва. Йоста беше подходящ и по двата критерия.

Тя се изправи, избърса се, навлече блуза и панталон. Едва на улицата забеляза, че не си бе взела палто. Обаче не й беше студено.

Нови открития през цялото време.

Спря пред високия блок, погледна към прозореца на Йоста. Беше си у дома. Винаги си беше у дома.

Ами ако се съпротивлява?

Не беше помислила за това. Представяше си, че просто ще отиде и ще стори необходимото. Но може би той иска да живее?

Естествено, че му се живее. Той е човек, има си своите радости, а и всичките котки, които…

Мисълта спря, изчезна. Тя сложи ръка на сърцето си. Биеше с пет удара в минута и знаеше, че трябва да го пази. Сигурно имаше нещо вярно в това… за дървения кол.

Взе асансьора до предпоследния етаж, звънна. Когато Йоста отвори вратата и видя Виргиния, очите му се разшириха като от ужас.

Той знае ли? Личи ли ми?

Йоста попита:

— Ама… ти ли си?

— Да. Може ли…

Посочи навътре в апартамента. Не разбираше. Усещаше интуитивно, че й трябва покана, иначе… иначе… нещо… Той кимна, отстъпи назад.

— Заповядай, влез.

Тя прекрачи прага и Йоста дръпна вратата, погледна я с воднисти очи. Беше небръснат; отпуснатата кожа на шията му беше като зацапана от сива набола брада. Вонята в апартамента — по-лоша, отколкото си я спомняше, по-силна.

Не искам…

Старият й мозък се изключи. Гладът взе надмощие. Тя сложи ръце върху раменете на Йоста, тоест видя как ръцете й хващат раменете му. Не се спря. Предишната Виргиния се беше свила някъде в дълбините на черепа й без право на глас.

Устата й каза:

— Ще ми помогнеш ли малко? Стой мирно.

Чу нещо. Глас.

— Виргиния! Здравей! Така се радвам да…

Лаке се дръпна назад, когато Виргиния извърна глава към него.

Очите й бяха празни. Сякаш някой бе забил в тях игли и изсмукал истинската Виргиния, оставяйки само безизразния поглед от анатомичен атлас. Илюстрация 8. Очи.

Виргиния се взира в него около секунда, след това пусна Йоста и се обърна към вратата, само че тя беше заключена. Посегна към врътката на бравата, Лаке я хвана, дръпна я.

— Никъде няма да ходиш, преди да…

Виргиния се бореше, блъсна го с лакът в устата, устната му се сцепи при удара в зъбите. Той хвана здраво ръцете й, притисна буза до гърба й.

— Ини, по дяволите! Трябва да говоря с теб. Тревожех се адски много. Успокой се, какво има?

Тя се дръпна към вратата, но Лаке я държеше здраво, тласна я към хола. Полагаше усилия да говори спокойно и тихо, като на уплашено животно, и същевременно я тикаше пред себе си.

— Сега Йоста ще ти налее питие, ще седнем кротко и ще поговорим, аз… аз ще ти помогна. Каквото и да е, с теб съм, знаеш.

— Не, Лаке. Не.

— Да, Ини, да.