Покани ме да вляза

Йоста се мушна покрай тях към хола и наля джин с тоник за Виргиния в чашата на Лаке. Лаке я избута навътре, пусна я и застана на вратата към коридора, опрял ръце в касата като пазач. Облиза капка кръв от устната си.

Виргиния стоеше напрегната насред стаята. Оглеждаше се, сякаш търсеше накъде да избяга. Погледна към прозореца.

— Не, Ини.

Лаке беше в готовност да се втурне към нея и пак да я хване, ако се опита да направи някоя глупост.

Какво й става? Има такъв вид, сякаш стаята е пълна с призраци.

Чу звук, все едно някой счупи яйце в нагорещен тиган.

Още веднъж.

И отново.

Стаята се изпълни с нарастващ съсък.

Всички котки там се бяха изправили, изгънали гърбове и вдигнали опашки, и гледаха Виргиния. Дори Мириам се надигна тромаво, коремът й се подпря на пода, тя присви уши назад, озъби се.

От спалнята и кухнята надойдоха още котки.

Йоста бе спрял да налива: седеше с бутилката в ръка и гледаше любимците си опулен. Съскането напълни стаята като електрически облак, усилваше се. Лаке се принуди да крещи, за да му се чуе гласът въпреки котешкото фучене.

— Йоста, какво правят?

Той поклати глава, махна с ръка и разплиска малко джин от бутилката.

— Не знам… никога не съм…

Едно черно коте скочи на бедрото й, заби нокти и я захапа. Йоста тресна бутилката на масата:

— Пст, Титания, бягай!

Виргиния се наведе, хвана котето за врата и се помъчи да го отскубне от крака си. Други две котки се възползваха и скочиха на гърба и тила й. Виргиния изкрещя и отдръпна котето, хвърли го. То прелетя през стаята, удари се в ръба на масата и падна в краката на Йоста. Едната от котките на гърба й се покатери върху главата на Виргиния, заби нокти в косата й и я ухапа по челото.

Преди Лаке да стигне до нея, я бяха нападнали още три котки. Пищяха като обезумели, а Виргиния ги биеше с юмруци. Обаче те се държаха здраво, хапеха я с малките си зъбки.

Лаке завря ръце в пъплещата, пулсираща маса на гърдите й, дърпаше козина, която се изплъзваше по напрегнатите мускули, дърпаше и хвърляше котешките телца, блузата на Виргиния се разкъса, тя крещеше и…

Плачеше…

Не, по бузата й течеше кръв. Лаке стисна котката на главата й, но тя заби ноктите си още по-дълбоко, стоеше като прилепнала. Котешката глава се побираше в ръката му и той я задърпа наляво-надясно, докато в цялата дандания се чу тряс и когато пусна главата, тя увисна безпомощно в косата на Виргиния. Капка кръв се стече от носа на котката.

— Ааааах. Миличката ми…

Йоста се хвърли към Виргиния и взе да гали с насълзени очи котката, която и в смъртта си остана като прикована на главата й.

— Миличката ми, любимата ми…

Лаке сведе очи и срещна погледа на Виргиния.

Отново беше тя.

Виргиния.

Пусни ме да си вървя.

През двойния далекоглед на очите си Виргиния наблюдаваше какво се случва с тялото й отвън, как Лаке се опитва да я спаси.

Остави ме, недей!

Не тя се дърпаше, не тя удряше. Онова другото искаше да живее, искаше… гостоприемничката му да живее. Тя самата се предаде, щом видя шията на Йоста и усети вонята в апартамента. Каквото ще да става! Не искаше да участва.

Болката. Усещаше паренето на драскотините. Но скоро щеше да й мине.

Така че… недей.

Лаке го видя в очите й. Но не го прие.

Градина… две къщи… двор…

Панически опитваше да отскубне котките от Виргиния. Те не се даваха, мускулести козинести телца. Тези, които успяваше да дръпне, раздираха на парцали дрехите й, деряха кожата й, повечето обаче оставаха лепнати като пиявици. Правеше опити да ги удря, чуваше трошенето на кости, но паднеше ли една, скачаше нова, котките се катереха една върху друга, нахъсани да…

Черно.

Удар в лицето — и залитна на метър назад, едва не падна, опря се на стената, премигна. Йоста стоеше до Виргиния със свити юмруци и го гледаше с гневни сълзи в очите.

— Нараняваш ги! Нараняваш ги!

Виргиния до него беше бурна маса от мяукащи, съскащи животинки. Мириам се довлачи по пода, изправи се на задните си крака и я захапа за прасеца. Йоста видя, наведе се и я заплаши с пръст.

— Така не се прави, миличка. Боли.

Лаке обезумя. Той направи две крачки, засили се и срита Мириам. Кракът му потъна в надутия корем на котката и Лаке не изпита никаква погнуса, само удовлетворение, когато торбата с вътрешности изхвърча от крака му и се удари в радиатора. Той хвана ръката на Виргиния — да се махаме оттук — и я повлече към външната врата.

Виргиния опита да се съпротивлява. Но и Лаке беше силен като заразата, а двамата бяха по-силни от нея. През далекогледите в очите си тя видя Йоста да коленичи на пода, чу скръбния вопъл, когато той вдигна на ръце една мъртва котка и я погали по гърба.

Прости ми, прости ми!

После Лаке я повлече със себе си и тя нищо не виждаше, защото една котка се покатери на лицето й, захапа я за главата и всичко се превърна в болка, ноктите деряха кожата й, тя сякаш беше вътре в жива „желязна девица“, загуби равновесие, падна, усети влачене по пода.

Остави ме!