Покани ме да вляза

Погледна я пак в очите, не я позна. Изглеждаха потънали в кухините си, бяха пълни с кръв, която преливаше, струеше покрай носа към устните, в устата, откъдето извираше още кръв, две тънки струйки се стичаха от ъгълчетата й надолу по врата, изчезваха под деколтето на пуловера й, където се образуваха по-тъмни петна.

Кървеше от порите по цялото си тяло.

Оскар се задъха, изкрещя:

— Влез, влез, заповядай… добре си дошла, влез!

Ели се отпусна. Свитите й юмруци се отвориха. Гримасата на болка изчезна. Оскар очакваше и кръвта да се махне, сякаш нищо не се е случило, след като вече я бе поканил.

Но не. Спря да тече, ала ръцете и лицето й останаха тъмночервени и докато двамата стояха един срещу друг, без да си кажат нищо, кръвта започна да се съсирва и стана на тъмни съсиреци там, където беше изтекло повече, а Оскар усети слаба миризма на болница.

Вдигна плочата от пода, прибра я обратно в плика и каза, без да гледа към Ели:

— Извинявай… не знаех…

— Няма нищо. Нали аз го реших. Но мисля, че е добре да взема душ. Имаш ли найлонова торбичка?

— Торбичка?

— Да. За дрехите.

Оскар кимна, отиде в кухнята и изрови изпод мивката найлонова торбичка с надпис „ИКА — Яж, пий и се радвай“. Влезе в хола, остави плочата на масичката и остана така, с шумолящата торбичка в ръце.

Ами ако не бях казал нищо? Ако я бях оставил… да кърви?

Намачка торбичката на топка, пусна я и тя отскочи от ръката му, падна на пода. Той я вдигна, метна я във въздуха, хвана я. В банята се чу душът.

Значи е вярно. Тя е… той е…

На път към банята Оскар разгъна торбичката. Яж, пий и се радвай. Зад затворената врата се чуваше плискане. Ключалката беше останала на бяло — не беше заключено. Той леко почука.

— Ели…

— Да. Влез.

— Не, само… торбичката.

— Не чувам какво казваш. Влез.

— Не.

— Оскар…

— Оставям я тук!

Сложи торбичката пред вратата и избяга в хола. Извади плочата, сложи я на грамофона, включи го и премести иглата на третата песен, тя му беше любима.

Доста дълго интро, след това мекият глас на певеца зазвуча от тонколоните.

Девойка през поляната минава,
косата си със цвете украсила,
и щастие лицето й огрява —
на деветнайсет е, усмихната и мила.

Ели влезе в хола. Беше се увила с кърпа, държеше в ръка торбичката с дрехите си. Сега лицето й беше чисто и мократа коса падаше на кичури по бузите, по шията й. Оскар скръсти ръце на гърдите си, застанал до грамофона, кимна й.

Защо се смееш, пита я юнакът,
случайно срещнал я край портата й там.
За онзи мисля, кой ми е съдбата —
с очи тъй сини, казва му момата.
Ах, тъй е сладка любовта…

— Оскар…

— Да? — той намали звука, посочи с брадичка грамофона. — Смешно, а?

Ели поклати глава.

— Не, много е хубава. Харесва ми.

— Така ли?

— Да. Но ти… — Ели, изглежда, се канеше да каже още нещо, после промълви само едно „ами“ и разтвори кърпата, с която се беше увила. Тя падна в краката й и Ели остана гола на няколко крачки пред Оскар. Махна с ръка пред тънкото си телце и каза: — Да знаеш.

… И там, край езерото, в пясъка рисуват
и тихичко един на друг шептят:
теб искам аз, за теб жадувам,
с любов очите им горят…

Кратък инструментален завършек и меко попукване от тонколоните, докато иглата се движеше към следващата песен. А Оскар гледаше Ели.

Малките зърна на гърдите й изглеждаха почти черни на бледата й кожа. Горната част на тялото й беше тънка, плоска. Само ребрата се очертаваха ясно на силната светлина на лампата. Кльощавите й ръце и крака изглеждаха неестествено дълги, като клони на младо дръвче, но с човешка кожа. Между краката… нямаше нищо. Нито цепнатина, нито пенис. Гладка кожа.

Оскар прокара ръка през косата си, захвана я на тила си. От устата му неволно се изплъзна глупавата думичка, която използваше майка му.

— Ама ти нямаш… чурка.

Ели наведе глава, погледна слабините си, сякаш това беше някакво откритие за нея. Започна следващата песен и Оскар не чу отговора й. Той дръпна лостчето, което вдигаше иглата от плочата.

— Какво каза?

— Казах, че имах.

— Къде е тогава?

Ели се разсмя и Оскар осъзна как бе прозвучал въпросът му, изчерви се. Ели махна с ръце и изду устни.

— Забравих я в метрото.

— Уф, че си зле!

Без да я погледне, мина покрай нея и отиде в банята да провери дали няма някакви следи.

Топлата пара още не беше се разпръснала, огледалото беше запотено. Ваната си беше бяла както винаги, само покрай ръба имаше бледожълта ивица, която никога не се измиваше. Мивката — чиста.

Не се е къпала.