Покани ме да вляза

Той въздъхна. Не беше чак толкова тъп да не предвиди, че майка му щеше да побеснее, но все пак се надяваше тя някак да види комичното в тази случка. Ала тя беше на страната на Стафан. И Томи ще трябва да се примири с това.

Сега обаче проблемът, истинският проблем беше да си намери къде да живее. След като се оженят. Дотогава можеше да кърти в мазето в нощи като тази, когато Стафан идваше на гости. В осем щеше да приключи смяната му в Окесхув и да дойде направо тук. А Томи нямаше никакво намерение да кисне вкъщи и да слуша някакви назидания точно пък от тоя. Не.

Ето защо отиде в стаята си и взе от леглото юргана и възглавницата, докато Ивон пушеше в кухнята, загледана през прозореца. Когато се приготви, застана на вратата с възглавницата под едната мишница, навития юрган под другата.

— Добре. Аз тръгвам. Не му казвай къде съм, ако обичаш.

Ивон се обърна към него. Очите й бяха насълзени. Не се усмихна.

— Сега си като онзи път… когато дойде и щеше да… — думите засядаха в гърлото й.

Томи не помръдна. Ивон преглътна, прокашля се и го погледна със съвсем чисти очи, каза тихо:

— Томи… Какво да правя?

— Не знам.

— Дали да?…

— Не. Не и заради мен. Каквото — такова.

Ивон кимна. Томи почувства, че и той се натъжава, по-добре беше да тръгва, преди да се разхленчи.

— Ъъ… Няма да кажеш…

— Не, не. Няма.

— Хубаво. Мерси.

Ивон стана и се приближи до него. Прегърна го. Цялата миришеше на цигарен дим. Томи щеше да я прегърне, ако ръцете му бяха свободни. Сега не бяха, затова сложи глава на рамото й и постояха така.

После той излезе.

Нямам й доверие. Стафан може да измисли какво ли не и…

Хвърли юргана и възглавницата на дивана в мазето. Лапна тютюн, легна и се замисли.

Най-добре да го застрелят.

Но Стафан не беше от онези, дето… не, не. По-скоро той ще улучи убиеца право между очите. И ще получи кутия бонбони от другарите си ченгета. Герой. После ще дойде тук да търси Томи. Вероятно.

Измъкна ключа, излезе в коридора и отключи скривалището, взе веригата със себе си. Използвайки запалката, за да си свети, мина късия коридор със запасите от двете страни — сухи храни, консерви, стари игри, портативен газов котлон и други принадлежности за оцеляване при обсадно положение.

Отвори една врата и хвърли там веригата.

Окей. Беше взел аварийни мерки.

Преди да напусне скривалището, той взе трофея, претегли го в ръка. Поне два килограма. Дали може да го продаде? Като метал. За претопяване.

Погледна лицето на стрелеца. Май доста приличаше на Стафан. Значи претопяване.

Кремиране. Определено.

Засмя се.

Най-яко щеше да бъде да се претопи всичко освен главата, а после да я върне на Стафан. Претопена маса метал и от нея стърчи тази глава. Едва ли може да стане. За съжаление.

Върна скулптурата на мястото й, излезе и затвори вратата, без да заключи с колелото. Така ще може да се промъкне вътре в случай на нужда. Не че му се вярваше да се наложи.

Просто за всеки случай.

* * *

Лаке изчака десет позвънявания, преди да затвори. Йоста седеше на дивана и галеше по главата котка на рижави ивици, не вдигна поглед, но попита:

— Няма ли я?

Лаке прокара ръка през лицето си и отвърна нервно:

— Как да я няма, по дяволите! Не чу ли, че си говорихме?

— Още едно?

Лаке омекна, опита да се усмихне.

— Извинявай, не исках… давай. Благодаря.

Йоста се наведе до масата така рязко, че притисна котката в скута си. Тя изсъска и скочи на пода, седна и се втренчи обидено в Йоста, който наля глътка тоник и солидна доза джин в чашата на Лаке, подаде му я.

— Заповядай. Не се тревожи, сигурно е…

— В болницата. Благодаря. Отишла е в болницата и са я приели.

— Да… точно така.

— Кажи го тогава.

— Кое?

— Уф, нищо. Наздраве.

— Наздраве.

Двамата пиха. След малко Йоста взе да си бърка в носа. Лаке го погледна и той си извади пръста, усмихна се сконфузено. Не беше свикнал с хора.

Дебела сиво-бяла котка се беше проснала на пода и сякаш дори главата си не можеше да повдигне. Йоста я посочи с глава.

— Мириам скоро ще ражда.

Лаке отпи голяма глътка, смръщи се. Всяка капка алкохол притъпяваше чувствителността му и той все по-слабо усещаше миризмата в апартамента.

— К’во ги правиш?

— Кое?

— Малките. Какво ги правиш? Оставяш ли ги живи?

— Да. Макар че най-често са мъртви. Напоследък.

— А? Тая, дебелата, викаш… Мириам?… утробата й е пълна с мъртви малки, така ли?

— Да.

Лаке изпи чашата до дъно, остави я на масата. Йоста посочи въпросително бутилката джин. Лаке поклати глава.

— Не. Почивка.

Наведе глава. Оранжев килим, така напластен с котешки косми, че изглеждаше като направен от тях. Навсякъде само котки. Колко ли са? Започна да брои. Стигна до осемнайсет. Само в тази стая.

— Никога ли не си мислил да ги… спреш? Ами да ги кастрираш или как се казваше… стерилизираш? Поне от единия пол, това ще стигне.

Йоста го погледна с недоумение.

— Как да стане?

— Да де.

Лаке си представи Йоста в метрото с… да речем, двайсет и пет котки. В кашон. Не. В торба, чувал. Отива при ветеринаря и ги изсипва: „Кастрация, ако обичате“. Изкиска се. Йоста килна глава.

— Какво има?