Покани ме да вляза

Виргиния е увита в юрганите и одеялата. Очите й са затворени, тялото й не трепва. След миг тя ще се събуди. Лежала е така единайсет часа. Телесната й температура е спаднала до 27 градуса, колкото е температурата в гардероба. Сърцето й бие с четири много слаби удара в минута.

През тези единайсет часа организмът й се е променил необратимо. Стомахът и белите дробове са се нагодили към нов начин на живот. Най-интересното от медицинска гледна точка е появата и развитието на кистозно образувание в синусовия възел на сърцето — водача на сърдечните съкращения. То вече двойно се е уголемило. Туморното разрастване на чуждите клетки напредва безпрепятствено.

Ако можеше да се вземе проба от тези чужди клетки, да се анализират с микроскопско изследване, щеше да се види нещо, което всеки кардиолог би нарекъл недомислица, объркване на пробите. Безвкусна шега.

Туморът в синусовия възел е от мозъчни клетки.

Да. В сърцето на Виргиния се образува отделен мъничък мозък. Този нов мозък е бил зависим от големия по време на изграждането си. Сега обаче е самостоятелен и това, което Виргиния усети в един ужасяващ миг, е самата истина: той ще живее дори и тялото да умре.

Виргиния отвори очи и разбра, че е будна. Знаеше го, въпреки че вдигането на клепачите не промени нищо. Беше тъмно като преди. Само че съзнанието й се пробуди. Да. Съзнанието й премигна за нов живот, а същевременно нещо друго бързо изчезна.

Сякаш…

Сякаш отиваш в лятна вила, останала необитавана през зимата. Отваряш вратата, посягаш към ключа за лампата и в момента, когато я палиш, чуваш бързо тупкане, драсване на ноктенца по пода и забелязваш плъх, който се шмугва под кухненската мивка.

Гадост. Знаеш, че е живял тук, докато те е нямало. Че смята къщата за своя. Че ще се появи отново веднага щом угасиш лампата.

Не съм сама.

Чувстваше устата си като от хартия. Не си усещаше езика. Остана да лежи, замислена за къщичката, която тя и Пер, бащата на Лена, наемаха няколко лета, когато дъщеря им беше малка.

Свърталището на плъхове, което бяха открили в дъното под кухненската мивка. Бяха изгризали няколко празни кутии от мляко и една от корнфлейкс, построили си бяха нещо като къщичка, фантастична конструкция от разноцветни картончета.

Виргиния изпита дори чувство на вина, когато изсмука малката къщичка с прахосмукачката. Не, нещо повече. Суеверно чувство на натрапване. Когато пъхна студения механичен хобот на прахосмукачката в това фино, крехко нещо, което плъхът бе градил цяла зима, стори й се, че прогонва някакъв добър дух.

И беше права. Когато плъхът, вместо да се хване в капан, продължи да яде от продуктите им, макар да беше лято, Пер разпръсна отрова. Караха се за това. Караха се за много неща. За всичко. Към началото на юли гадината умря някъде в дупка в стената.

Онова лято, докато вонята от мъртвото тяло на плъха пълнеше къщата, бракът им се разпадна. Прибраха се в града седмица по-рано от предвиденото, тъй като не понасяха нито смрадта, нито самите себе си. Добрият дух ги бе напуснал.

Какво ли е станало с къщата? Дали живее някой там сега?

Дочу писукане, съскане.

Тук има плъх! Между одеялата!

Паникьоса се.

Както си беше омотана, тя се дръпна, удари се във вратите на гардероба и те зейнаха, а Виргиния се строполи на пода. Зарита с крака и заблъска с ръце, докато най-сетне успя да се освободи. В погнусата си допълзя на леглото, сви се в ъгъла, притиснала колене до брадичката си, втренчи се в камарата юргани и одеяла, за да долови някакво възможно движение. Видеше ли помръдване, щеше да изкрещи. Да изкрещи така, че целият блок да дотърчи с чукове, брадви и да удря по купчината завивки, докато плъхът умре.

Най-горният юрган беше зелен на сини точки. Това там да не беше мръдване? Тя си пое дъх да изкрещи и отново чу писукането и съскането.

Аз… дишам.

Да. Това бе последното, което установи на заспиване: че не диша. Сега дишаше отново. Пое си пробно въздух и пак се чу писукането, съскането. Идваше от трахеята й. Гърлото й беше пресъхнало, докато бе спала, и сега сякаш скърцаше. Виргиния се прокашля и усети в устата си гнил вкус.

Спомни си. Всичко.

Погледна ръцете си. Бяха в ивици засъхнала кръв, но нямаше рани, нито пък белези. Разгледа мястото в сгъвката на лакътя, където знаеше, че бе рязала поне два пъти. Едва забележима розова ивичка. Може би. Иначе всичко беше зараснало.

Потърка очи и погледна часовника. Шест и петнайсет. Вечер. Тъмно. Пак се обърна към зеления юрган на сини точки.

Откъде идва светлината?

Горната лампа беше угасена, навън се бе свечерило, щорите бяха спуснати. Как става така, че тя вижда ясно всички очертания и цветове? В гардероба беше тъмно като в рог. Там не виждаше нищо. Но сега… светло като посред бял ден.

Винаги се процежда мъничко светлина.

Дишаше ли?

Не можеше да прецени. Щом помислеше за дишането, започваше да го следи. Може би дишаше само докато мислеше за дишането.