Покани ме да вляза

Все пак в тази снимка поне имаше известен драматизъм. Изкривеното от напрежение лице на полицая, запънатите крака на овена, отворената му уста. Едва ли не се чуваше пъхтенето и блеенето.

Единият вестник се бе свързал с кралския дворец за коментар. Защото именно кралските овце бяха третирани по този начин от полицията. Кралят и кралицата обаче два дни по-рано бяха оповестили, че очакват третото си дете, и може би сметнаха новината за достатъчна. Дворцовата администрация се въздържа от коментар.

Разбира се, посветиха няколко страници и на карти на Юдарн и западните предградия. Къде е бил видян заподозреният, как се провежда полицейското издирване. Но читателите знаеха вече всичко това. А снимката с овена беше нещо ново и впечатляващо.

„Експресен“ дори си бе позволил малка шегичка. Текстът под снимката започваше с: „Вълк в овча кожа?“.

Всички се посмяха, а имаха нужда от това. Защото се страхуваха. Същият онзи, който бе убил двама души, или трима, сега отново беше на свобода, на децата пак бе забранено да излизат, понеделнишкият училищен излет в Юдарн бе отменен.

И над всичко това тегнеше ням гняв, задето един човек, един-единствен човек имаше цялата власт над животите на толкова много хора с гибелната си сила и… безсмъртието си.

Да. Всички експерти и професори, канени за коментар в пресата и телевизията, казваха едно и също: няма никакъв начин той да е жив. И на следващия въпрос отговаряха, че бягството му е също толкова невъзможно.

Един доцент от Дандерюд направи лошо впечатление в „Актуално“, като заяви с нервен тон:

— Той доскоро беше на командно дишане. Знаете ли какво означава това? Означава, че човек не може да диша самостоятелно. Добавете и падане от трийсет метра…

Тонът на доцента подсказваше, че репортерът е идиот и цялата тази история е скалъпена от медиите.

И така, всичко се превърна в каша от догадки, нелепости, слухове и — естествено — страх. Нищо чудно, че публикуваха овчата снимка напук на всичко. Тя поне беше нещо конкретно. Тиражирана в цялото кралство, тя стигна до хората.

Лаке я видя, когато с последните пари си купи пакет червени „Принс“ от „будката на любовника“ на път за дома на Йоста. Бе проспал целия следобед и се чувстваше като Расколников, светът бе мъгливо нереален. Хвърли поглед на овчата снимка и кимна замислено. В сегашното състояние не видя нищо чудно полицията да лови овце.

Едва по пътя към Йоста снимката изплува в съзнанието му и той си помисли: „Какво беше това, по дяволите?“, само че не му се връщаше да провери. Запали цигара и продължи.

Оскар я видя, щом се прибра вкъщи, след като бе убил следобеда, обикаляйки из Велингбю. На метростанцията се размина с Томи. Томи беше нервен и развълнуван, подхвърли, че направил „нещо адски яко“, но не успя да разкаже повече, защото вратите се затвориха. На кухненската маса вкъщи намери бележка: тази вечер майка му щяла да е на вечеря с хористите. Яденето е в хладилника, рекламите са разнесени, целувки.

Вечерният вестник беше на дивана в кухнята. Оскар погледна овчата снимка и изчете всичко за преследването. След това се залови с нещо поизоставено: да изреже и запази статиите за ритуалния убиец от вестниците през последните дни. Извади камарата вестници от килера, скицника с изрезки, ножица, лепило, и започна.

Стафан я видя на около двеста метра от мястото, където беше направена. Не успя да хване Томи и след няколко разменени думи с отчаяната Ивон побърза към Окесхув. Там някой вече бе нарекъл непознатия колега „овчаря“, но той не разбра закачката, докато не видя часове по-късно вечерния вестник.

Полицейските шефове побесняха от тази нетактичност на пресата, но полицаите, участници в произшествието, се забавляваха. С изключение на самия „овчар“, разбира се. Наложи му се седмици наред да търпи от колегите „беее“ или „хубав пуловер, от овча вълна ли е?“.

Йони я видя, когато четиригодишното му братче — полубратче — Кале дойде при него с подарък. Дървено кубче, което бе увил в първата страница от днешния вестник. Йони го изгони от стаята си с думите, че не му се занимава с него, и заключи вратата. Извади отново албума, погледна снимките на баща си, истинския си баща, който не беше и на Кале.

След миг чу пастрока си да бучи на малкия, задето е съсипал вестника. Тогава Йони разгъна подаръка, завъртя кубчето между пръстите си, докато гледаше овчата снимка. Засмя се и ухото го заболя. Прибра албума в торбата си за физическо, най-сигурно бе да го съхранява в училище, после се отдаде на размисли какво, по дяволите, да предприеме срещу Оскар.

Овчата снимка щеше да даде начало на лек спор за етиката на фотожурналистиката, обаче бе включена в новогодишния подбор на най-добрите снимки за годината и в двата вестника. Заловеният овен през лятото потегли към пасищата на Дротнингхолм, завинаги в неведение за своя звезден миг.

* * *