Покани ме да вляза

Текстът разказваше за онзи, когото откриха замръзнал в леда при блакебергската болница. Как е бил намерен, как са го извадили. Имаше малка снимка на господин Авила, той сочеше към водата, към дупката в леда. В цитата от него журналистът бе поправил езиковите му особености.

Всичко това беше интересно и достойно за изрязване и запазване, но не в него се взираше, от друго не можеше да откъсне поглед.

Пуловерът на снимката.

Бяха намерили изцапан с кръв детски пуловер, натъпкан в якето на мъртвия. Имаше го на снимка, постлан върху неутрален фон. Оскар разпозна пуловера.

Не замръзваш ли така?

Под снимката пишеше, че мъртвият, Йоаким Бенгтсон, за последно е бил видян жив в събота, 24 октомври. Преди две седмици. Оскар си спомняше онази вечер. Когато Ели бе подредила кубчето. Той я погали по бузата, а тя избяга от двора. През нощта тя и нейният… онзи… се сдърпаха и онзи излезе.

Значи тогава го е извършила?

Да. Най-вероятно. На следващия ден изглеждаше много по-добре.

Той погледна снимката. Беше черно-бяла, но пишеше, че пуловерът е светлорозов. Авторът на статията си задаваше въпроса дали на съвестта на убиеца не тежи и още една млада жертва.

Момент.

Убиецът от Велингбю. В статията пишеше, че полицията има сериозни основания да смята, че убитият в леда е жертва на т.нар. ритуален убиец, дето го хванаха преди малко повече от седмица в закрития басейн във Велингбю, а после той избяга.

Да не е бил… онзи? Но… момчето в гората… него защо?

Оскар си спомни Томи, седнал на пейката долу на детската площадка, движението с пръста.

Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло. Само шията. Хряаас.

Разбра. Разбра всичко. Всичките тези статии, които бе изрязал и запазил, предаванията по радиото, телевизията, всичките приказки, целия страх…

Ели.

Оскар не знаеше какво да прави. Какво би трябвало да направи. Затова отиде до хладилника и извади парчето лазаня, което му беше оставила майка му. Хапна я студена, докато продължаваше да разглежда статиите. Тъкмо я изяде, на стената се почука. Затвори очи, за да се съсредоточи. Вече знаеше азбуката наизуст.

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

Бързо стана от масата, влезе в стаята си, легна по корем на леглото и чукна:

Е.Л.А.Т.У.К.

Пауза. После:

А.М.А.Й.К.А.Т.И.

Оскар отвърна:

Н.Я.М.А.Я.

Майка му нямаше да се прибере преди десет. Имаха поне три часа на разположение. Оскар отпусна глава на възглавницата. За миг, съсредоточен в почукването, бе забравил за всичко.

Пуловерът… вестникът…

Оскар се сепна, понечи да стане, да прибере вестниците. Нали тя щеше да види… да разбере, че той…

После пак отпусна глава на възглавницата, не му пукаше.

Тихо свирване под прозореца. Той стана от леглото, отиде и надзърна. Тя стоеше долу, извърнала лице нагоре към светлината. Носеше твърде голямата карирана риза.

Оскар й направи знак с пръст: „Ела на вратата“.

* * *

— Не му казвай къде съм, нали?

Ивон се намръщи, с крайчеца на устата издиша дим към открехнатия кухненски прозорец, нищо не каза.

Томи изсумтя.

— Защо пушиш на прозореца?

На цигарата й се беше задържала толкова много пепел, че вече се огъваше. Томи я погледна, с показалец показа тръсване. Тя го игнорира.

— Защото Стафан не обича, а? Миризмата на цигарен дим.

Томи се облегна на кухненския стол, загледа се в пепелта и се зачуди какво ли всъщност има в нея, че да става така дълга, без да падне, махна с ръка пред лицето си.

— То и аз не обичам миризмата на цигарен дим. Особено като малък. Ама тогава не държеше прозореца отворен. А сега, гледай ти…

Стълбчето пепел падна върху бедрото на Ивон. Тя го изчисти и върху панталона й остана сива ивица. Вдигна към него ръката си с цигарата:

— Напротив, отварях. Почти винаги. Освен може би някой път, когато сме имали гости… ама ти ли, по дяволите, ще ми говориш за дим.

Томи се ухили.

— Е, не беше ли доста смешно?

— Не, никак. Представи си да беше настъпила паника. Ако всички… а онова корито, онзи…

— Купелът.

— Да, купелът. Пасторът насмалко да получи удар, беше като… целият купел почерня… Наложи се Стафан…

— Стафан, та Стафан…

— Да, Стафан. Той не е издал, че си бил ти. Каза ми колко е трудно за него, с неговите… принципи, да се изправи пред пастора и да го лъже право в очите, но той, за да те предпази…

— Е, взе да схващаш де!

— Какво да схващам?

— Че предпазва себе си.

— Той в никакъв случай не…

— Помисли малко.

Ивон дръпна дълбоко за последно, угаси цигарата в пепелника и незабавно запали нова.

— Бил… античен. Сега трябвало да се реставрира.

— И виновникът е доведеният син на Стафан. Как би прозвучало?

— Ти не си му доведен син.

— Не, но нали знаеш. Ако спомена на Стафан, че мисля да отида при пастора и да му кажа: „Аз го направих, казвам се Томи и Стафан ми е… нещо като пастрок“. Мислиш ли, че ще му хареса?

— Ще трябва да говориш с него.

— Не. Във всеки случай не днес.

— Не смееш.

— Говориш като дете.

— Ти се държиш като дете.

— Беше си смешно, поне малко, признай.

— Не, Томи. Не беше.