Покани ме да вляза

Но онова първо вдишване, което бе взела за плъхски писък… то стана, без да го мисли. Всъщност просто беше като…

Тя стисна очи.

Тед.

Беше присъствала на раждането му. След зачеването на Тед Лена повече не видя баща му. Някакъв финландски бизнесмен, който дошъл на конференция в Стокхолм, и прочее. Така че Виргиния присъства на раждането. Примоли се да присъства.

И ето, сега си го припомни. Първото вдишване на Тед.

Как се беше появил. Малко телце, лигаво, лилаво, почти нечовешко. Щастието, което изпита, безпокойството, докато не вдиша. Акушерката, която спокойно пое малкото създание в ръце. Виргиния си помисли, че ще обърне телцето надолу с главата, ще го потупа по дупето, но още щом го взе, от устата му се изду балонче. Балонче, което растеше, растеше… и се пукна. Тогава се чу плачът, първото проплакване. И той започна да диша.

И?

Това ли беше първото съскащо вдишване на Виргиния? Писукане… на новородено?

Тя се разгъна, легна по гръб. Продължи да връща лентата от раждането в съзнанието си. Как й дадоха да измие Тед, понеже Лена беше твърде изтощена, бе загубила твърде много кръв. Да. След като той се роди, започна обилно кръвотечение и сестрите едва успяваха да попиват с книжните кърпи, голямо количество кърпи. Постепенно спря от само себе си.

Куп окървавени кърпи, тъмночервените ръце на акушерката. Спокойствието, ефикасните действия въпреки всичката… кръв. Всичката кръв.

Жажда.

Устата й лепнеше и тя взе да превърта спомена напред-назад, фокусираше се на всичко, което беше в кръв: ръцете на акушерката — да оближе тези ръце, окървавените смачкани кърпи по пода — да ги захапе, да ги осмуче, кръвта между бедрата на Лена, тя течеше на тънка струйка, да…

Скочи конвулсивно от леглото, изтича приведена до банята и вдигна с трясък капака на тоалетната, наведе глава над чинията. Нищо. Само сухи, мъчителни спазми. Подпря чело на ръба на тоалетната чиния. Картините от раждането се заредиха отново.

Неискамнеискамнеис…

Удари чело в порцелана и в главата й изригна гейзер от леденопрозрачна болка. Всичко стана светлосиньо пред очите й. Усмихна се и падна странично на килимчето в банята, което…

Струваше 14,90, но ми го дадоха за десетачка, понеже леко се проскуба, когато касиерката дръпна етикета с цената, а когато излязох на площада пред „Оленс“, един гълъб кълвеше остатъци от пържени картофки от захвърлена картонена кутия, гълъбът беше сивосинкав… беше… срещу слънцето…

Не знаеше колко време е лежала в безсъзнание. Една минута, един час? Може би само няколко секунди. Но нещо се бе променило. Чувстваше се спокойна.

Пухкавото килимче в банята галеше бузата й, както си лежеше, загледана в проядената от ръжда тръба, която се спускаше от мивката и влизаше в пода. Помисли си, че формата й е красива.

Силна миризма на урина. Не се беше подмокрила, не, това… Беше миризма от урината на Лаке. Изви тяло, доближи нос до пода под тоалетната чиния, подуши го. Лаке… и Морган. Не разбираше откъде го знае, обаче знаеше: Морган беше опикал до тоалетната чиния.

Но Морган не е идвал тук.

Впрочем. Точно така. Онази вечер, нощ, когато я донесоха вкъщи. Вечерта на нападението. Ухапването. Да. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Морган беше тук, Морган се изпика, тя лежеше на дивана след ухапването, а сега можеше да вижда в тъмното, светлината не й понасяше, пиеше й се кръв и…

Вампир.

Това е. Не си бе навлякла никаква рядка и неприятна болест, която да лекува в болница, с психиатър или с…

Фототерапия!

Разсмя се, закашля се, обърна се по гръб на пода, погледна тавана, премисли всичко. Бързо зарастващите рани, въздействието на слънцето върху кожата й, кръвта. Изрече го на висок глас.

— Аз съм вампир.

Та това беше невъзможно. Нали не съществуват. И все пак й олекна. Сякаш някакво напрежение в главата й спадна. Сякаш се отърва от бреме. Не беше нейна вината. Гадните представи, ужасиите, които си бе причинявала цяла нощ. Всичко това беше извън нейната власт.

Беше… съвсем естествено.

Надигна се, пусна крана, седна на тоалетната чиния и се загледа в течащата вода, която бавно пълнеше ваната. Телефонът звънна. Чу го просто като някакъв сигнал, механичен звук. Не означаваше нищо. С никого не би могла да говори. Никой не би могъл да говори с нея.

* * *

Оскар не беше чел съботния вестник. Сега го бе разгърнал на кухненската маса. От доста време го държеше отворен на същата страница и препрочиташе текста под снимката отново и отново. Снимката, от която не можеше да откъсне очи.