Покани ме да вляза

Томи се вцепени. Но пасторът може би нямаше да стигне точно до онова място. Сигурно ще се впусне да разказва за Червено море. Той все пак извади нещата от джоба си: запалка и малък брикет. Ръцете му трепереха.

— И точно така трябва да гледаме на тези младежи, които понякога толкова ни озадачават. Те блуждаят в пустиня от въпроси без отговори и неясни перспективи за бъдещето. Ала има голяма разлика между народа Израилев и днешната младеж…

Хайде, кажи го сега…

— Народът Израилев е имал кой да го води. Нали помните реченото в Светото писание? „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене, и ноще.“ Ето този облачен стълб, този огнен стълб липсва днес на младите и…

Свещеникът надникна в записките си.

Томи вече бе запалил брикета, държеше го между палеца и показалеца си. Върхът му гореше с чист синкав пламък между пръстите му. Когато свещеникът сведе поглед към листите си, той се възползва от мига.

Наведен се измъкна зад пейката, протегна ръка и хвърли брикета в купела, после бързо се върна на пейката. Никой нищо не забеляза.

Свещеникът вдигна поглед.

— … И наш дълг като възрастни е да бъдем този облачен стълб, тази пътеводна звезда за младежите. Кой, ако не ние? А необходимата сила ще добием от деянията Господни…

От купела се надигна бял дим. Томи вече усещаше познатата мека миризма.

Беше го правил стотици пъти: запалваше смес от калиев нитрат и захар. Рядко обаче в такива количества наведнъж и никога досега в затворено помещение. С напрежение очакваше да види ефекта, когато няма вятър, който да отвее пушека. Сплете пръсти, притиснал длани една към друга.

Брат Арделиус, временно назначен пастор на енория Велингбю, първи забеляза пушека. Възприе го точно както го видя: дим от купела. Цял живот бе чакал Господен знак и щом видя да се издига дим, си помисли:

О, Боже! Най-сетне!

Но тази мисъл веднага се изпари. Усещането за чудо го напусна на мига, което беше доказателство, че не е чудо, нито знак. Чисто и просто дим от купела. Но защо?

Клисарят, с когото не се имаха особено, сигурно се беше пошегувал. И водата в купела… е завряла…

Но насред проповедта си той не можеше да отдели нито миг за по-нататъшни размишления по въпроса. Затова брат Арделиус постъпи, както повечето биха постъпили в подобен случай: продължаваш, сякаш нищо не се е случило, и се надяваш, че проблемите ще се решат от само себе си, ако не им обръщаш внимание. Той прочисти гърлото си и се помъчи да си спомни последните си думи.

Деянията Господни. Нещо беше: да търсят сила в деянията Господни. Пример.

Хвърли поглед към записките си. Там пишеше: босоноги.

Босоноги? Какво съм искал да кажа? Че евреите са вървели боси, или че Исус… дълго блуждаене…

Вдигна очи, видя, че димът вече се бе сгъстил и сега образуваше стълб, който бавно се издигаше от купела към тавана. Какво бе казал последно? А, да. Спомни си. Думите още витаеха във въздуха.

„А необходимата сила можем да добием от деянията Господни.“

Приличен завършек. Не най-добрият, не точно предвиденият, но приличен. Усмихна се смутено на енориашите и кимна на Биргита, диригентката на хора.

Осмината хористи се изправиха като един и излязоха на подиума. Щом се обърнаха към богомолците, той позна по лицата им, че и те бяха забелязали дима. Слава на Бога; леко се беше притеснил, че може би само той го вижда.

Биргита го погледна въпросително и той й даде знак с ръка: започвайте, започвайте.

Хорът запя.

Господи, упътвай ме в Твоята правда,
изравняй Твоя път пред мене…

Една от прекрасните композиции на Уесли. Брат Арделиус копнееше да се наслади на сладостния псалм, но облачният стълб вече го безпокоеше. От купела се виеше гъст бял пушек, а нещо в дъното му гореше със синьо-белезникав пламък, който съскаше и пращеше. Усети сладникава миризма, а богомолците се заоглеждаха да установят откъде идваше попукването.

Защото Ти, Господи, благославяш праведника
и с благоволение като с щит го закриляш.

Една от жените в хора се закашля. Енориашите извърнаха глави от димния купел към брат Арделиус, за да ги упъти, ако това влизаше в службата.

И други се закашляха, закриха усти и носове с носни кърпи или с ръце. Църквата започна да се изпълва с рехава мъгла, през която брат Арделиус видя как някой стана от най-задния ред и изскочи навън.

Да. Единственото разумно решение.

Наведе се към микрофона.

— Ами имаме малък… проблем, затова най-добре да напуснем помещението.