Покани ме да вляза

Не че самият Лаке знаеше какво да стори, но той поне се безпокоеше. А каква полза? Лежа буден почти цяла нощ, от време на време опитваше да чете „Бесове“ на Достоевски, но обърнеше ли страницата, забравяше какво се бе случило на предишната, и се отказа.

Все пак постигна нещо: взе решение.

В неделя сутринта отиде до апартамента на Виргиния, почука. Никой не му отвори и той реши… надяваше се да е отишла в болницата. На връщане подмина две жени, които си говореха, долови нещо за някакъв убиец, когото полицията издирвала в гората Юдарнскуген.

Боже мой, има убийци зад всеки проклет храст. Нова радост за пресата.

Бяха изминали повече от десет дни, откакто заловиха убиеца от Велингбю, и на вестниците им бе омръзнало да предъвкват кой и защо е извършил каквото е извършил.

В статиите, които разказваха за него, се долавяше явно… да, злорадство. Описваха сегашното състояние на убиеца с мъчителни подробности: как щял да остане на легло поне половин година. В отделни карета се разясняваше въздействието на солната киселина и всеки можеше да си представи каква болка причинява.

Не, Лаке не се радваше на такива неща. И намираше за отвратително как хората се палеха, че някой си бил „получил заслуженото“ и така нататък. Беше категорично против смъртното наказание. Не че имаше някакви „модерни“ правни възгледи. Напротив. По-скоро допотопни.

Разсъждаваше така: ако някой убие детето ми, ще го убия собственоръчно. Достоевски говори много за прошката, за милосърдието. Разбира се. От страна на обществото, категорично. Но аз като родител на убитото дете имам пълното морално право да отнема живота на извършителя. Друг въпрос е, че след това ще ме вкарат зад решетките за едно осем години, че и повече.

Не това има предвид Достоевски и Лаке го знаеше. Само че мненията им по въпроса чисто и просто се разминаваха.

Ето върху какво разсъждаваше той на път към дома си на улица Ибсен. Като се прибра, установи, че е гладен, свари си порция полуготови макарони и ги изяде с лъжица направо от тенджерата, с кетчуп. Докато накисваше тенджерата с вода, за да я измие после по-лесно, нещо падна през пощенския процеп.

Реклами. Не го интересуват, така или иначе няма пари.

А, да.

Избърса кухненската маса с кърпата за чинии и отиде да вземе класьора на баща си от шкафа, който също бе наследил от него — взе му здравето, докато го транспортира чак до Блакеберг. Внимателно сложи класьора на масата и го отвори.

Ето ги и тях. Четири неклеймовани екземпляра от първата пощенска марка, издадена в Норвегия. Наведе се над класьора и се вгледа в лъва, изправен на задни лапи на синкавия фон.

Невероятно.

При издаването им през 1855-а са стрували четири шилинга. Днес стойността им е… голяма. И са още по-скъпи, защото са по двойки.

Ето това беше решил през нощта, докато се въртеше във вмирисаните на цигарен дим чаршафи: време е. Инцидентът с Виргиния преля чашата. Плюс неспособността на приятелите му да разберат внезапно осъзнатото: не, няма нужда да общува с такива хора.

Ще се махне оттук, и то с Виргиния.

Паднали — не паднали цените, все ще им вземе едно триста хиляди на марките, още двеста хиляди за апартамента. И ще си купят къща на село. Добре: две къщи. Малко стопанство. Парите ще стигнат, всичко ще се подреди. Ще го сподели с Виргиния веднага щом оздравее, вероятно… не, почти е сигурно, че тя ще се съгласи, даже ще се възхити от идеята.

Ето така ще стане.

Сега се чувстваше по-спокоен. Всичко беше обмислил. Какво предстои и днес, и занапред. Всичко ще е наред.

Изпълнен с приятни мисли, той отиде в спалнята, полегна за пет минутки и заспа.

* * *

— Виждаме ги по улици и площади и стоим пред тях в недоумение, питаме се: какво можем да направим?

Томи не се беше отегчавал така никога през живота си. Беше минал само половин час, а вече чувстваше, че дори да седи и да зяпа тъпо стената би било по-интересно от това, което ставаше тук.

„Мир вам“, „алилуя“ и „да се възрадваме“, а защо всички имат такъв вид, сякаш гледат квалификациите България-Румъния? Защото не означава нищо за тях — това, дето го четат, дето го пеят. За свещеника сигурно също е без никакво значение. Той си върши работата, за да взема заплата.

Сега поне бе започнал проповедта.

Ако пасторът спомене точно онова място от Библията, което Томи бе прочел, тогава ще го направи. Иначе не.

От отчето зависи.

Томи попипа джоба си. Всичко си беше на мястото, а купелът — само на три метра от последния ред, където беше седнал. Майка му беше на първия, за да се кокори към Стафан, когато запее безсмислените си псалми, захванал хлабаво ръце пред полицейския си чатал.

Томи стисна зъби. Надяваше се пасторът да го каже.

— В очите им виждаме безпомощност, безпомощността на онзи, който се е заблудил и не намира пътя за дома. Видя ли такъв младеж, винаги ми идва на ум извеждането на евреите от Египет.