Покани ме да вляза

Онова, което бе изпитала в събота, беше просто милувка — сега кожата й лумна като от оксижен. След секунда тя стана бяла като тебешир. След две секунди запуши. След три секунди се наду мехур, почерня и се пръсна със съскане. На четвъртата секунда тя си дръпна ръката и отпълзя с хлипане към спалнята.

Вонята на изгорено месо отрови въздуха, тя не смееше да погледне ръката си, когато се вмъкна в леглото.

Почивка.

Но леглото…

Въпреки спуснатите щори в спалнята влизаше твърде много слънчева светлина. Дори да се завиеше с юргана, в леглото не се чувстваше защитена. Ушите й долавяха и най-тихия утринен звук в блока и всеки шум представляваше потенциална заплаха. Някъде някой се движеше. Тя трепна, завъртя глава по посока на звука, ослуша се. Издърпване на чекмедже, дрънчене на метал.

Кафени лъжички.

По деликатния звук позна, че бяха… лъжички за кафе. Спомни си бабината кутия със сребърни лъжички, положени върху кадифе — даде й я майка й, когато отиде в старческия дом. И как отвори кутията, погледна лъжичките за кафе и разбра, че никога не са били използвани.

Ето това си мислеше, а същевременно се свлече от леглото, помъкнала със себе си юргана, допълзя до двукрилия гардероб и отвори вратите. На пода му имаше още един юрган и две-три одеяла.

Домъчня й при спомена за лъжичките. Лъжички, лежали в кутията си може би шейсет години, без някой някога да ги извади, да ги подържи в ръка, да ги използва.

Още звуци наоколо й. Блокът се събуждаше. Спря да ги чува, когато издърпа юргана и одеялата, уви се в тях, пропълзя в гардероба и затвори вратите. Вътре беше тъмно като в рог. Зави се презглава с юрганите и одеялата, сгуши се на кълбо като ларва в двоен пашкул.

Никога повече.

Тържествени, изпънати в строй върху кадифето, в очакване. Крехки кафени лъжички от сребро. Сви се, закрила плътно лицето си с юрганите.

За кого ще останат сега?

За дъщеря й. Да. Лена щеше да ги наследи и да храни с тях Тед. Лъжичките ще се зарадват. Тед ще яде картофено пюре с тях. Чудесно.

Лежеше неподвижно като камък, спокойствие изпълни тялото й. Мина й последна мисъл, преди да потъне в покой. Защо не ми е топло?

Покрила лицето си с юрган, увита в дебелите одеяла — би трябвало да й е горещо, да се поти. Въпросът се зарея сънливо из голяма черна стая, накрая се приземи върху много прост отговор.

Защото от няколко минути не дишам.

Но дори и сега, след като го бе осъзнала, тя не изпита необходимост. Никакво задушаване, никаква липса на кислород. Вече нямаше нужда да диша, и толкова.

* * *

Службата започваше в единайсет, но още в десет и петнайсет Томи и майка му бяха в метрото в Блакеберг и чакаха влака.

Стафан, който пееше в църковния хор, бе разказал на Ивон за темата на днешната проповед. Тя сподели с Томи, деликатно попита дали не иска да я придружи и за нейно учудване той прие.

Темата била за съвременната младеж.

Изхождайки от онова място в Стария завет, където се разказва за извеждането на евреите от Египет, свещеникът с помощта на Стафан подготвил проповед за пътеводната звезда. Сиреч на какво да се уповава днешният млад човек, каква цел да го води по пътя му през пустинята и така нататък.

Томи прочете съответното място в Библията и отвърна, че ще дойде с удоволствие.

Затова тази неделна утрин, когато влакът загромоля откъм тунела след Исландсторет, изтласквайки пред себе си въздушна струя, която развя косата на Ивон, тя грееше от щастие. Погледна сина си, застанал до нея с ръце дълбоко в джобовете.

Всичко ще е наред.

Точно така. Дори желанието му да дойде с нея на неделна служба беше достатъчно показателно. Освен това нима не подсказваше, че е приел Стафан?

Качиха се, седнаха един срещу друг до някакъв възрастен мъж. Преди да дойде влакът, си бяха говорили за чутото по радиото тази сутрин: издирването на ритуалния убиец в гората Юдарнскуген. Ивон се наведе към Томи.

— Мислиш ли, че ще го пипнат?

Той сви рамене:

— Сигурно. Само че гората е голяма и… най-добре да питаме Стафан.

— Просто си мисля, че е толкова ужасно. Ами ако дойде тук?

— Че какво ще търси тук? Всъщност кой го знае. Какво търси в Юдарнскуген? Като нищо може да дойде и тук.

— Уф!

Възрастният мъж се протегна, размърда се, сякаш да отърси нещо от раменете си, и се намеси:

— Не се знае дали изобщо е човек.

Томи го погледна, Ивон отвърна само с „хм“ и му се усмихна, което мъжът прие като насърчение да продължи.

— Имам предвид… първо онези потресаващи… деяния, после… в неговото състояние, след подобно падане. Не, казвам ви: не е човек и се надявам полицията да го застреля на място.

Томи кимна, сякаш го подкрепя:

— Или да го обесят на най-близкото дърво.

Възрастният се разпали.