Покани ме да вляза

В ухото му се заби пръст и той чу как се чупи костта и се пука тъпанчето му, а пръстът влизаше все по-навътре. Той зарита с крака и когато си блъсна пищяла в металната пречка в долния край на количката, Бенке най-сетне изкрещя.

Зъби захапаха бузата му, а пръстът в ухото му се пъхна толкова навътре, че му причерня, всичко угасна и… той се предаде.

Последното, което видя, бе как компресът пред очите му си промени цвета и стана розов, докато онзи ръфаше лицето му.

Последното, което чу, бе — дзън! — асансьорът пристигна.

* * *

Лежаха един до друг на дивана, потни, задъхани. Оскар беше като пребит, изтощен. Прозя се толкова широко, че челюстта му изпука. Ели също се прозя. Оскар обърна глава към нея.

— Стига де!

— Извинявай.

— На теб изобщо не ти се спи, нали?

— Да.

Оскар едва си държеше очите отворени, говореше почти без да мърда устни. Лицето на Ели ставаше размазано, нереално.

— Как успяваш… Да се снабдяваш с кръв.

Ели го погледна. Продължително. После се реши и Оскар видя как се раздвижиха бузите и устата й, сякаш предъвкваше нещо. След това отвори уста.

Той видя зъбите й. Тя затвори устата си.

Оскар извърна глава и се вгледа в тавана, където ненужната лампа беше хванала прашна паяжина. Дори нямаше сили да се учуди. Аха. Тя е вампир. Нали вече го знаеше.

— Много ли сте?

— Кои?

— Знаеш.

— Не, не знам.

Оскар погледна тавана в търсене на още паяжини. Откри две. Стори му се, че видя паяк да пълзи по едната. Премигна. После пак. В очите си сякаш усещаше пясък. Нямаше паяк.

— Как да те наричам? Какво си всъщност?

— Ели.

— Така ли се казваш?

— Почти.

— Ами как?

Пауза. Ели се отдръпна към облегалката на дивана, извъртя се на хълбок.

— Елиас.

— Но това е… мъжко име.

— Да.

Оскар затвори очи. Не можеше повече. Клепачите му се слепнаха. Поглъщаше го някаква черна яма. В дълбините на съзнанието си знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Само че нямаше сили.

Черната дупка се взриви в забавен каданс, всмука го и той бавно се превъртя в пространството навътре в съня.

Усети някъде далече как някой гали някого по бузата. Не можеше да се концентрира, че щом го усещаше, явно бузата беше неговата. Някъде на далечна планета някой нежно галеше нечия буза.

И това беше хубаво.

После останаха само звездите.

Четвърта част Тук банда тролове се крие!

Тук банда тролове се крие,

нас никой няма да надвие.

„Бамсе в Омагьосаната гора“

Неделя 8 ноември

Мостът Транебергсбрун. Когато го пускат в действие през 1934-та, той е истинска гордост за шведската нация. Най-дългият монолитен железобетонен мост на света. Мощна арка, съединила Кунгсхолмен със западното предградие, което по онова време се състои от потъналите в зеленина села и градчета в Брума и залива Епелсвикен, както и Енгбю с еднофамилните къщички.

Но започва модернизацията. Първите крайградски триетажни блокчета се издигат в Транеберг и Абрахамсберг, а държавата е изкупила огромни площи в провинцията на запад, та до няколко години да започне строителството на бъдещите Велингбю, Хеселбю и Блакеберг.

Съответно мостът Транебергсбрун е връзката с тях. Повечето пътуващи от или към западните предградия минават по него.

Още през 60-те започват предупредителните сигнали, че мостът не издържа на тежкия трафик, който го претоварва. На няколко пъти го ремонтират и укрепват, но грандиозната реконструкция, която току се обсъжда, все остава за някога в бъдещето.

Така че в неделя сутринта на 8 ноември 1981 година мостът имаше грохнал вид. Той беше като уморен от живота старец, потънал в печални размисли за времената, когато небесата са били по-светли, облаците — по-леки, а той е бил най-дългият арков мост на света.

С настъпването на деня снегът бе започнал да се топи и кишата протече в пукнатините на моста. Тук не смееха да ръсят сол, понеже имаше опасност да разяде допълнително вехтия бетон.

По това време почти нямаше движение, особено пък в неделя сутрин. Метрото беше затворено за през нощта, а редките шофьори на леки коли по моста копнееха или да стигнат до леглата си, или да се върнат по-скоро в тях.

А Бени Мелин беше изключение. Тоест и той искаше да се прибере и да си легне, но от радост надали щеше да заспи.

Осем пъти бе ходил на срещи с жени по обяви за запознанства, но Бети, с която си уреди среща в събота вечер, беше първата… да, първата, с която си допаднаха.

Щеше да се получи. И двамата го усещаха.

Беше им смешно как звучи: Бени и Бети. Като някакво комедийно дуо, но какво да се прави? Ако си родят деца, как ще ги кръстят? Лени и Нети?

Да, наистина им беше приятно заедно. Бяха в дома й в Кунгсхолмен и всеки разказваше за себе си, за да се нагодят един към друг, и то с доста добър резултат. На зазоряване като че ли им оставаха само два начина, по които да постъпят.