Покани ме да вляза

Ели отиде до масата, вдигна нещо, което изглеждаше като черно яйце, и го подаде на Оскар. Той се наведе към лампиона да го разгледа.

Повърхността му беше грапава и като се вгледа внимателно, Оскар забеляза, че стотици златни нишки се виеха по нея в сложни плетеници. Яйцето беше тежко, сякаш бе направено от метал. Оскар го огледа от всички страни, златните нишки минаваха през плитки бразди по повърхността му. Ели застана до него и той отново усети онази миризма… на ръжда.

— Каква е стойността му според теб?

— Не знам. Голяма?

— Съществуват само две. Ако ги притежаваш и двете, можеш да ги продадеш и да купиш, да речем… атомна електроцентрала.

— Неее…

— Ами не знам. Колко струва атомна електроцентрала? Петдесет милиона?

— Мисля, че струват… милиарди.

— А. Тогава няма да стане.

— И какво ще правиш с цяла атомна електроцентрала?

Ели се разсмя.

— Хвани го с ръце. Ето така. Захлупи го. Сега ги завърти.

Оскар направи каквото му каза. Завъртя яйцето внимателно в шепи и усети как то… се пропука и се разсипа в ръцете му. Той ахна и повдигна горната си ръка. От яйцето бе останала само купчина от стотици… хиляди парченца.

— Извинявай! Внимавах, наистина…

— Шшшт! Всичко е наред. Само гледай да не изпуснеш някое парченце. Остави ги тук.

Ели му показа празен лист на масата. Оскар притаи дъх, докато изсипваше лъскавите парченца с голяма предпазливост. Някои бяха по-малки от водна капчица и той с пръсти провери в дланта си да не е останало нито едно.

— Счупи се.

— Ето. Погледни!

Тя побутна лампата към масата и насочи бледата й светлина върху купчинката метални късчета. Оскар се наведе над тях. Едно миниатюрно парченце бе останало встрани от купчината и като се вгледа отблизо, той различи от двете му страни зъбци и вдлъбнатинки. И разбра.

— Това е главоблъсканица.

— Да.

— И… можеш ли пак да го сглобиш?

— Мисля, че да.

— Сигурно ще отнеме цяла вечност.

— Да.

Оскар разгледа още няколко парченца, пръснати до купчинката. Приличаха на първото, но като се вгледа по-внимателно, откри разлики. Зъбците и вдлъбнатинките не бяха съвсем същите и на същите места. Видя и парченце, на което имаше тъничка златна нишка. Значи това беше външната му страна.

Той се свлече на фотьойла.

— Направо свят ми се завива.

— Представи си какво му е било на онзи, който го е изработил.

Ели подбели очи и изплези език, при което заприлича на Джуджето Глупчо. Оскар се разсмя. Ха-ха! Звукът отекна в стените. Пустота. Ели седна на дивана с кръстосани крака и го погледна… с очакване. Той избягна погледа й, обърна се към масата с руините от играчки.

Пустота.

Изведнъж изпита същата умора. Тя не беше „неговото момиче“, не би могла. Беше… нещо друго. Разделяха ги разстояния, които нямаше как да… затвори очи, облегна се назад на фотьойла, а чернилката под клепачите му беше пространството, което ги разделяше.

Заспа, унесе се в мигновен сън.

Пространството между тях се изпълни с грозни лепкави насекоми, които летяха към него, а когато се приближиха, той видя, че са със зъби. Замахна с ръка да ги прогони и се събуди. Ели го гледаше от дивана.

— Оскар… Аз съм човек, същият като теб. Приеми просто, че имам… изключително рядка болест.

Оскар кимна.

Мярна му се някаква мисъл. Някаква подробност. Нещо важно. Не можа да я улови. Отказа се. Тогава му хрумна друга мисъл, ужасна. Че Ели просто се преструва. Че вътре в нея е скрит прастар човек, който го наблюдава, знае всичко, присмива му се тайно.

Няма начин.

Извади уокмена от чантата си, колкото да се занимава с нещо, измъкна касетата, прочете текста: „Kiss: Unmasked“, обърна я, „Kiss: Destroyer“, пъхна я обратно.

Трябва да си вървя.

Ели се наведе напред.

— Какво е това?

— Това ли? Уокмен.

— Да не е за… слушане на музика?

— Да.

Нищо не знае. Свръхумна, а нищо не знае. Какво прави по цял ден? Спи, разбира се. Къде й е ковчегът? Ами да. При мен никога не спеше. Лежеше в леглото ми и чакаше да се развидели. Трябва да вървя, смърт чака ме, ако остана тук…

— Може ли и аз?

Оскар й подаде уокмена. Тя го взе, но сякаш не знаеше какво да прави с него, после обаче сложи слушалките на ушите си и го погледна въпросително. Оскар посочи копчетата.

— Натисни това, на което пише „плей“.

Ели затърси с очи и натисна копчето „плей“. Оскар изпита някакво спокойствие. Това беше нормално: да дадеш на приятел да послуша музика. Кой знае дали Ели ще хареса „Кис“.

Тя натисна „плей“ и той чак от фотьойла чу дрезгавия вой на китари, барабани, гласове. Беше попаднала в средата на една от по-тежките песни.

Очите й се разшириха и тя изкрещя от болка; Оскар така се изплаши, че се дръпна назад на фотьойла, който се люшна и за малко да се преобърне. Видя я как изтръгна слушалките от ушите си с такава сила, че жиците се откъснаха, хвърли ги, притисна с длани ушите си, изскимтя.