Покани ме да вляза

И не би могло да се отрече: отчасти се надяваше… ами кръвотечението да е продължило; да се наложи да позвъни в спешното, да стане малко цирк. Колкото и да му се искаше да се прибере и да си легне. Така историята щеше да стане по-интересна, много ясно.

Не, едва ли беше обикновен човек. Нямаше никакви проблеми с труповете: помощни средства с угаснали мозъци. Затова пък тези коридори определено го влудяваха.

Самата мисъл за мрежата от тунели на десет метра под земята, за празните стаи и зали, подобни на някакви адски отдели в ада. Толкова големи. Толкова тихи. Толкова празни.

В сравнение с тях труповете са самото въплъщение на живота.

Набра кода, по навик натисна копчето за автоматично отваряне на вратата, но то му отвърна само с безпомощно щракване. Така че си отвори ръчно и като влезе в камерата, си сложи гумени ръкавици.

Какво става?

Трупът, който бе оставил покрит с чаршаф, сега беше гол. Еректиралият му член стърчеше, изкривен на една страна, чаршафът се валяше на пода. Скапаните от пушене дробове на Бенке изсвистяха, когато рязко си пое дъх.

Човекът не беше мъртъв. Не. Явно не… щом се движеше.

Той мърдаше бавно върху носилката, сякаш насън. Ръцете му търсеха нещо във въздуха и Бенке инстинктивно отстъпи назад, когато едната — дори не приличаше на ръка — прелетя под носа му. Човекът направи опит да се надигне, падна обратно върху носилката. Окото му гледаше право напред, без да мига.

Звук. Той издаваше някакъв звук.

— Ееее…

Бенке прекара ръка през лицето си. Нещо беше станало с кожата му. Усети я някак странна… погледна ръката си. Гумените ръкавици.

Видя как онзи отново направи опит да се надигне.

Какво, по дяволите, да правя?

Човекът падна на носилката с мокро изплискване. Няколко капки опръскаха лицето на Бенке. Той посегна да ги избърше с гумената ръкавица, но само ги размаза.

Вдигна крайчеца на ризата си, избърса се.

Десет етажа. Паднал е десет етажа.

Добре. Добре. Ето ти проблем. Оправяй се.

Щом не е мъртъв, значи е в предсмъртна агония. Трябва да се погрижи за него.

— Ееее…

— Тук съм. Ще ти помогна. Ще те закарам в спешното. Легни спокойно, аз ще…

Бенке се приближи и сложи ръка върху напрегнатото му тяло. Здравата ръка на мъжа се стрелна и го хвана за китката. По дяволите, откъде тази сила? Бенке се принуди да си помогне и с другата ръка, за да се освободи.

Единственото подръчно средство, с което можеше да го стопли тук, бяха стандартните чаршафи за трупове. Бенке взе три да го завие, а той през цялото време се гърчеше като червей на кука и не спираше да издава същия звук. Бенке се наведе над него и го зави, щом онзи се поуспокои.

— Сега ще те закарам в спешното възможно най-бързо, нали? Гледай да не мърдаш.

Изтика носилката до вратата и въпреки всички струпали се проблеми си спомни, че автоматът не работи. Заобиколи носилката откъм горния й край и отвори, погледна към главата на човека. Защо ли му трябваше!

Устата, която всъщност не беше уста, се отваряше.

Полузарасналата кожа се раздра със звук като от остъргване на люспеста риба. Тук-там здравата светлорозова кожа не се разкъса, а се разтегли, докато дупката в долната част на лицето ставаше все по-голяма.

— Ааааа!

Воят му отекна в празните коридори и сърцето на Бенке се раздумка.

Тихо! Млък!

Ако в този момент имаше чук, като нищо щеше да го стовари право върху тази гнусна трепереща маса с взиращото се око; кожата на устата се пръсна като опънат ластик и Бенке видя зъбите на мъжа, бели сред цялата кървава пихтия на някогашното му лице.

Бенке заобиколи количката и я подкара по коридорите към асансьора. Подтичваше от ужас да не би онзи да се извърти и да падне от носилката.

Коридорите се точеха безкрайни като в кошмар. Да. Същински кошмар си беше. Всичките му идеи за „интересна история“ се изпариха. Искаше само да стигне до място с хора, живи хора, за да се отърве от това изчадие, което крещеше върху носилката.

Стигна до асансьора и натисна бутона за повикване. Представи си пътя до спешното. След пет минути ще е там.

Още на приземния етаж ще се намери някой да му помогне. Две минути — и се връща в реалността.

Идвай де, проклет асансьор!

Онзи му махна със здравата си ръка.

Бенке погледна и затвори очи, отвори ги отново. Човекът се опитваше да каже нещо, беше се поукротил. Викаше го да се доближи. Значи беше в съзнание.

Той се наведе:

— Да? Кажи?

Внезапно ръката го сграбчи за врата и притегли главата му надолу. Бенке загуби равновесие и се стовари върху него. Онзи го държеше здраво, дърпаше главата му надолу, право към… дупката.

Бенке опита да се хване за стоманената рамка на носилката, за да се освободи, но онзи му извъртя главата и залепи лицето му за мокрия компрес на шията си.

— Пусни ме, че…