Покани ме да вляза

Обаждането на Бени Мелин беше регистрирано близо час след като го бе видял на моста Транебергсбрун. Само минути по-късно телефонира и възрастна жена.

Била на сутрешна разходка с кучето си, когато видяла човек в болнична дреха близо до оборите в Окесхув, където през зимата държаха кралските овце. Незабавно се прибрала да звънне в полицията, решила, че овцете може би са в опасност.

Десет минути по-късно първият патрул беше на мястото и веднага тръгнаха да обходят оборите с извадени пистолети, изнервени.

Овцете се уплашиха и докато служителите на реда успеят да обходят цялата постройка, тя се превърна в нервно гъмжило от рунести тела с гръмогласно блеене и непоносим шум, заради което там бяха пратени още полицаи.

При претърсването на оборите част от овцете се измъкнаха в централния коридор, и когато полицията най-сетне установи, че онзи не е в сградата, и я напусна с пропищели уши, един овен изскочи през външната врата. Някакъв по-възрастен полицай от селски произход се хвърли отгоре му, хвана го за рогата и го замъкна обратно в конюшнята.

Едва след като прибра животното, той осъзна, че ярките светлини, които бе доловил с крайчеца на окото, са били светкавици на фотоапарати. Погрешно прецени, че тъй като случаят е твърде сериозен, вестниците не биха публикували подобна снимка. Скоро след това все пак изместиха журналистите извън периметъра на претърсването.

Часът вече беше седем и половина и зората бавно огря дърветата, от които капеше стопеният сняг. Издирването на самотния психопат беше в разгара си, личеше добрата организация. Бяха сигурни, че до обяд ще го заловят.

Но след няколко часа без резултат от инфрачервената камера на хеликоптера и от чувствителните носове на обучените кучета плъзнаха предположения, че търсеният вероятно вече не е жив. И че трябва да пристъпят към издирване на труп.

* * *

Щом първата бледа светлина на зората проникна през щората и опари дланта на Виргиния като нажежена електрическа крушка, тя изпита само едно желание: да умре. Но все пак инстинктивно си дръпна ръката и пропълзя по-навътре в стаята.

Кожата й беше нарязана на над трийсет места. Целият апартамент беше в кръв. На няколко пъти през нощта тя си ряза вените, за да пие, но не успяваше да осмуче, да излочи всичко и кръвта се лееше се по пода, по маси и столове. Големият килим в хола изглеждаше така, сякаш върху него бе транжирано животно.

Засищането и облекчението намаляваха с всяка нова рана, която отваряше, с всяка глътка от все по-разредената собствена кръв. На развиделяване се беше превърнала в стенеща нещастница, съсипана от абстиненция и страх. Страх от това, което се налагаше да направи, ако искаше да остане жива.

Прозрението й дойде постепенно, превърна се в увереност. Кръвта от друго човешко същество щеше да я… излекува. Не можеше да си посегне. Вероятно дори не беше и възможно: раните, които си нанасяше с ножчето за плодове, зарастваха неестествено бързо. Колкото жестоко и дълбоко да режеше, след минути кръвта спираше. След час вече беше само белег.

Освен това… Усети.

Утрото наближаваше, тя седеше на кухненския стол, смучеше кръв от сгъвката на лакътя си, втората на същото място, когато сякаш се взря навътре в себе си и я съзря.

Заразата.

Разбира се, не я видя, но изведнъж тя сякаш изникна. Както бременна вижда при ултразвукова диагностика детето в утробата си, но в случая не беше дете, а голяма гънеща се змия. Това износваше в себе си.

И видя, че тази зараза живее свой живот, има своя сила, независима от тялото й. Заразата щеше да живее дори и без нея. Всяка майка щеше да умре от шока да види подобно нещо на монитора, но никой нямаше да забележи нищо, тъй като змията щеше да е завладяла тялото й.

Така че самоубийството беше безсмислено.

Единственото, от което заразата явно се боеше, бе слънцето. Бледата светлинка върху ръката й причини повече болка и от най-дълбоките рани.

Тя седя дълго свита в ъгъла на хола, гледаше как зората през щората полагаше решетка върху омазания килим. Помисли за внука си Тед. Как обичаше да допълзи до мястото, където следобедното слънце осветяваше пода, да легне на килима и да заспи в слънчевото ложе с пръстчето в устата.

Гола мека кожа, толкова тънка, че е достатъчно само…

КАКВИ ГИ ИЗМИСЛЯМ!

Виргиния се сепна, зареяла нанякъде празен поглед. Видя Тед и си представи как…

НЕ!

Удари се по главата. Продължи да се удря, докато не разруши представата. Но никога повече не биваше да се вижда с него. Никога повече не биваше да вижда никого от любимите си хора.

Никога повече не бива да виждам хората, които обичам.

Виргиния принуди тялото си да се надигне и бавно допълзя до решетката от светлина. Заразата негодуваше, искаше да я дръпне обратно, но тя беше по-силна, все още владееше тялото си. Светлината пареше в очите й, решетката изгаряше роговицата като нажежено желязо.

Гори! Изгаряй!

Дясната й ръка беше цялата в белези и засъхнала кръв. Протегна я на светлината.