Покани ме да вляза

— Точно така. Откога го бях казал! Още в болницата е трябвало да го премахнат с една инжекция или нещо подобно, като бясно куче. И нямаше да седим тук в постоянен страх, да тръпнем заради това паническо преследване, за което отиват парите на данъкоплатците. Хеликоптер. Да, като минахме сега през Окесхув, там са пратили хеликоптер. Това могат да си го позволят. А да осигурят на старите хора прилична пенсия след цял живот труд, това не могат. Да летят с хеликоптер и да плашат животните — това да…

Монологът продължи до Велингбю, където Ивон и Томи слязоха, а възрастният остана. Влакът щеше да се върне по маршрута си и той вероятно смяташе да пропътува целия път обратно, за да зърне хеликоптера още веднъж, може би щеше да подхване наново монолога си пред нова публика.

Стафан ги очакваше пред църквата „Свети Томас“, която приличаше на камара тухли.

Носеше костюм и бледа вратовръзка на сини и жълти райета, която подсети Томи за плаката от войната. „Шведски тигър“. Стафан им се зарадва, побърза да ги посрещне. Прегърна Ивон и подаде ръка на Томи, той я пое, стисна я.

— Наистина се радвам, че дойдохте. Особено ти, Томи. Как така реши?…

— Просто исках да видя какво е.

— Аха. Надявам се да останеш доволен. Дано да те виждаме тук по-често.

Ивон погали рамото на сина си.

— Той чете в Библията за… това, дето ще говорите.

— Охо! Виж ти, това наистина… Между другото, Томи… Така и не намерих онзи трофей. Но… мисля да го забравим, какво ще кажеш?

— Ами…

Стафан почака Томи да продължи, но тъй като не се получи, се обърна към Ивон.

— Трябваше сега да съм в Окесхув, но не исках да пропусна и неделната служба. Така че се налага да побързам веднага след като свършим тук и…

Томи влезе в църквата.

На пейките с гръб към него седяха само няколко души, възрастни хора. Според шапките трябва да бяха жени.

Църквата се осветяваше от жълти лампи по двете по-дълги стени. Червен килим с геометрични фигури бе постлан между скамейките чак до каменния олтар, украсен с вази с цветя. Над всичко това висеше голям дървен кръст с Исус в модернистичен стил. Изразът на лицето му наподобяваше презрителна усмивка.

До входа, където се беше спрял Томи, имаше стойка с брошури, касичка за дарения и голям купел. Той се приближи и погледна вътре.

Перфектно.

Щом го видя, си помисли, че не може да извади чак такъв късмет — най-вероятно ще се окаже пълен с вода. Но беше празен. Купелът беше издълбан в каменен блок, стигаше му до кръста. Отвътре беше тъмносив, грапав и нямаше нито капка вода.

Добре. Да действаме.

Извади от якето си здраво завързана двулитрова найлонова торбичка с бял прах и се озърна наоколо. Никой не гледаше към него. Продупчи торбичката с пръст и изсипа съдържанието й в купела.

После прибра празното пликче в джоба си и излезе навън, като се мъчеше да измисли оправдание, за да не седи до майка си в църквата, искаше да е най-отзад, близо до купела.

Може да обясни, че предпочита да си излезе, без да пречи, в случай че му стане скучно. Звучи разумно. Звучи…

Перфектно.

* * *

Оскар отвори очи ужасѐн. Не знаеше къде се намира. Стаята тънеше в мрак, тези голи стени му бяха непознати.

Лежеше на някакъв диван, завит с одеяло, което понамирисваше. Стените плуваха пред очите му, движеха се, той се опитваше да ги сложи на местата им, да ги подреди така, че да образуват познатата му стая. Но не ставаше.

Придърпа нагоре одеялото. Блъсна го миризма на спарено и той направи усилие да се успокои, да не преобразува помещението, а да си спомни.

Да. Сети се.

Татко. Яне. Автостопът. Ели. Паяжините.

Погледна към тавана. Прашните паяжини си бяха там, едва видими в полумрака. Беше заспал на дивана у Ели. Преди колко време? Сутрин ли е сега?

Прозорците бяха закрити с одеяла, но отстрани видя ивици сивкава светлина. Отви се и отиде до прозореца на балкона, открехна одеялото. Щората беше спусната. Дръпна я, да: навън беше утро.

Болеше го главата и светлината преряза очите му. Дъхът му секна, той пусна одеялото и опипа с две ръце шията, гърлото си. Не. Естествено, че не. Тя каза, че никога…

Но къде е тя?

Огледа се и видя затворената врата, където Ели бе влязла да се преоблече. Направи няколко крачки натам, спря се. Вратата тънеше в сянка. Той сви юмруци, захапа кокалчето на пръста си.

Ами ако тя наистина… спи в ковчег.

Абсурд. Защо да е в ковчег? Защо вампирите спят в ковчези? Защото са мъртви? А Ели каза, че не е.

Но ако…

Смукна кокалчето на ръката си, близна го. Нейната целувка. Масата с ястия. Самият факт, че тя умееше това. А и… зъбите. Зъби на хищник.

Да беше малко по-светло…

Ключът за лампата на тавана беше до вратата. Натисна го, не му се вярваше да работи. Напротив. Светна. Той замижа от силната светлина, изчака очите му да свикнат, обърна се към онази врата, сложи ръка на дръжката.