Покани ме да вляза

Светлината никак не му помогна. Даже сега всичко му се видя по-неприятно — когато видя, че вратата е най-обикновена. Същата като на неговата стая. Абсолютно същата. И дръжката беше като неговата, създаде му същото усещане в дланта. А тя лежи там. Сигурно със сключени на гърдите ръце.

Трябва да проверя.

Натисна и вратата се открехна. В стаята беше тъмно.

А!

Дали светлината няма да й навреди, като отвори?

Не. Снощи тя беше седнала до лампиона и май нищо й нямаше. Но горната лампа е по-силна, а и може… крушката на лампиона да е някаква по-специална, подходяща за… вампири.

Каква глупост. „Специализиран магазин за вампирски крушки“.

Пък и надали щеше да е възможно паленето на горната лампа, ако имаше риск… да й навреди.

И все пак отвори вратата предпазливо, лъчът светлина бавно се разрасна в стаята. Беше празна също като хола. Легло и камара дрехи, нищо повече. На леглото имаше само чаршаф и възглавница. Сигурно неговото одеяло беше оттук. На стената над леглото висеше лист.

Морзовата азбука.

Значи тук бе лежала, когато…

Пое си дълбоко дъх. Беше го забравил.

Зад тази стена е моята стая.

Да. Стоеше на два метра от своето легло, от нормалния си живот.

Легна, изпита желание да чукне по стената някакво съобщение. До Оскар. Оттатък. Какво ли ще каже?

К.Ъ.Д.Е.С.И.

Отново засмука кокалчето си. Тук е. А Ели я нямаше.

Чувстваше се зашеметен, объркан. Отпусна глава на възглавницата с лице към стаята. Възглавницата миришеше странно. Също като одеялото, но по-силно. Спарена миризма на непрано. Погледна купчината дрехи на няколко метра от леглото.

Толкова е гнусно.

Не искаше да остава повече тук. В апартамента беше съвсем тихо и празно и всичко бе толкова… ненормално. Погледът му се плъзна по купчината и стигна до гардероба на отсрещната стена. Стенен гардероб чак до вратата. Два двукрили и единичен.

Там.

Сви крака към корема, втренчи се в затворените врати на гардероба. Не искаше. Коремът го болеше. Прерязваща болка.

Ходеше му се до тоалетната.

Стана от леглото и отиде до вратата, без да изпуска от очи гардероба. В своята стая имаше такъв, много добре знаеше, че тя може да се побере вътре. Точно там беше Ели и той не искаше да проверява.

Лампата в коридора също работеше. Той светна и отиде до банята. Вратата беше заключена. Механизмът над ключалката беше на червено. Той почука.

— Ели?

Нито звук. Почука отново.

— Ели, тук ли си?

Нищо. Когато обаче произнесе името й на глас, той си спомни, че не беше истинското. Това бе последното нещо, което му каза, докато лежаха на дивана. Всъщност се казваше… Елиас. Елиас. Мъжко име. Ели момче ли е? Та нали се бяха… целували, спаха в едно легло и…

Оскар притисна вратата с длани, опря чело върху тях. Мислеше. Мислеше трескаво. Нищо не разбираше. Сякаш по някакъв начин можеше да проумее, че тя е вампир, но да се окаже и момче, ставаше… неприемливо.

Е, той знаеше думата. Гей. Шибан гей. Така казваше Йони. Значи е по-лошо да си гей, отколкото…

Пак почука на вратата.

— Елиас?

Стомахът му се обърна, когато го произнесе. Не. Нямаше да свикне. Тя… той се казва Ели. Защото това вече му идваше прекалено. Независимо какво точно е Ели, идваше му в повече. Не би могъл. Та в нея нищо не беше нормално.

Отдръпна чело от ръцете си, ужасно му се пикаеше.

Стъпки откъм стълбището, след миг се чу как някой отваря пощенския капак, тупване. Отиде да погледне какво е. Реклама.

ГОВЕЖДА КАЙМА. 14,90 за килограм.

Ярки червени букви и цифри. Взе брошурите и му просветна: приближи око до ключалката, чу стъпките на горния етаж, пощенските процепи се отваряха и затваряха с трясък.

След половин минута майка му мина на слизане. Той едва успя да зърне косата й, яката на палтото й, но знаеше, че е тя. Кой друг?

Кой друг ще пуска брошури, докато го няма?

Стиснал здраво рекламките в ръка, Оскар се свлече на пода до входната врата, опря чело на коленете си. Не плачеше. Чувстваше препълнения си мехур като парещ мравуняк и това по някакъв начин му пречеше да заплаче.

Само една мисъл му се въртеше в главата.

Аз не съществувам. Аз не съществувам.

* * *

Лаке прекара цялата нощ в тревога. Още щом остави Виргиния, го загложди някакво смътно безпокойство. В събота вечер поседя няколко часа в китайския със старчетата, опита да сподели притеснението си, но никой не прояви интерес. Лаке усети, че му трябва отдушник за тревогата и че може да кипне от гняв, затова си тръгна.

Тези хора пет пари не струваха.

Нищо ново, но той си мислеше… хм, какво, по дяволите, си мислеше?

Че сме сплотени.

Че и някой освен него усеща: случва се нещо ужасно. Толкова много приказки, толкова се изхвърляха, най-вече Морган, но опре ли ножа о кокала, никой не си помръдва пръста да предприеме нещо.