Покани ме да вляза

Оскар седеше със зяпнала уста, загледан в слушалките, които се удариха в стената. Стана, вдигна ги. Тотално съсипани. И двете с отскубнати жици. Остави ги на масата и пак седна на фотьойла.

Ели свали ръце от ушите си.

— Извинявай… така ме заболя.

— Няма нищо.

— Скъп ли беше?

— Не.

Ели смъкна най-горния кашон с някакви вещи, пъхна ръка в него и извади банкноти, подаде му ги.

— Вземи.

Той ги взе, преброи ги. Три по хиляда и две по сто крони. Почти с чувство на страх погледна кашона, от който бе извадила банкнотите, после Ели, парите.

— Аз… струват петдесет крони.

— Нищо, вземи ги.

— Но само… само слушалките се счупиха, а те…

— Твои са. Моля те!

Оскар се поколеба, после прибра банкнотите в джоба на панталона, мислено ги обърна в рекламни брошури. Приблизително година от съботи, може би… двайсет и пет хиляди раздадени брошури. Сто и петдесет часа. Повече. Цяло състояние. Банкнотите му убиваха в джоба.

— Ами благодаря.

Ели кимна, взе от масата нещо, което изглеждаше като омотано кълбо от възли, но най-вероятно пак някаква главоблъсканица. Оскар я гледаше как чопли възлите. Привела врат, дългите й тънки пръсти се движеха по краищата на конците. Той прехвърли наум всичко, което му бе разказвала. Баща й, лелята в града, училището й. Лъжи, само лъжи.

А откъде има пари? Краде ли?

Чувството му беше толкова непознато, че отначало не разбра какво е. Започна като някакво изтръпване, усети го в тялото си, после студена остра дъга се заби от стомаха към главата му. Беше… ядосан. Не отчаян или уплашен. Ядосан.

Защото го лъже, а и… от кого краде пари? От тези, които?… Сплете пръсти на корема си, облегна се назад.

— Ти убиваш хора.

— Оскар…

— Ако всичко това е вярно, значи убиваш хора. Крадеш парите им.

— Получих парите.

— Само лъжеш. През цялото време.

— Вярно е.

— Кое е вярно. Че лъжеш?

Ели остави кълбото на масата, погледна го с мъка в очите, разпери ръце.

— Какво искаш от мен?

— Докажи ми.

— Кое?

— Че си… това, което казваш.

Тя го изгледа. После поклати глава.

— Не искам.

— Защо?

— Познай.

Оскар потъна още по-дълбоко във фотьойла. Усети парите в джоба си. Представи си вързопите с реклами. Пристигат сутринта. Трябва да ги раздаде до вторник. Сива умора в тялото му. Сивота в главата. Гняв. „Познай“. Нейните игри. Още лъжи. Искаше да се махне оттук. Да спи.

Парите. Даде ми пари, за да остана.

Стана от фотьойла, извади от джоба си нагънатите банкноти, остави на масата всички освен една стотачка. Пъхна я обратно в джоба си и каза:

— Аз ще си ходя.

Тя се наведе, хвана го за китката.

— Остани. Моля те!

— Защо? Ти само лъжеш.

Опита да се дръпне, но тя стисна по-здраво ръката му.

— Пусни ме!

— Аз не съм циркаджийско чудовище!

Оскар стисна зъби и каза спокойно:

— Пусни ме.

Тя не пускаше. Студената дъга на гнева завибрира в гърдите му, зазвънтя — и той се хвърли отгоре й. Нападна я и я бутна назад върху дивана. Тя беше почти безтегловна и той я притисна към страничната облегалка, седна на гърдите й, а дъгата се изви, разтресе се, пръсна черни петна в очите му, той вдигна ръка и я удари в лицето с всичка сила.

Между стените отекна остър плясък и главата й се извъртя встрани, от устата й изхвърчаха капки слюнка и той усети парене в ръката си, дъгата се счупи, разпадна се и гневът му се изпари.

Седеше на гърдите й, объркан и загледан в малката й глава, обърната в профил върху черната кожа на дивана, а ударената й буза пламна в червенина. Тя лежеше неподвижно, с отворени очи. Той закри с длан лицето си:

— Извинявай! Извинявай! Аз…

Внезапно тя се изви, отблъсна го от гърдите си, притисна го към облегалката на дивана. Той се опита да я хване за раменете, не уцели и хвана бедрата й, тя падна и затисна с корем лицето му. Той я отблъсна, извъртя се двамата се вкопчиха в битка.

Търкаляха се по дивана, боричкаха се. С напрегнати мускули, съвсем истински. Само че всеки внимаваше да не нарани другия. Сплетоха се на кълбо, удариха се в масата.

Парченца от черното яйце паднаха на пода със звука на ситен дъжд по ламаринен покрив.

* * *

Не си направи труда да се качи за престилката си. Нали смяната му беше приключила.

Сега вече е свободното ми време и го правя само и единствено за своята душа.

Можеше да вземе някоя от престилките на патолозите в моргата, в случай че вътре е… омазано. Асансьорът дойде и той натисна подземен етаж 2. Какво ще прави, ако наистина е така? Може би трябва да се обади в спешното и да пита дали някой ще дойде да го зашие. Нямаше инструкции за подобни случаи.

Е, най-вероятно кръвотечението, или както там можеше да се нарече, вече е спряло, но трябваше да провери. Иначе нямаше да може да заспи. Ще лежи и ще си представя как капе.

На слизане от асансьора се подсмихна. Колко ли от обикновените хора биха се справили с подобна ситуация, без да им мигне окото? Малцина. Беше наистина доволен от себе си, задето… да, изпълнява дълга си. Държи се отговорно.

Сигурно чисто и просто не съм обикновен.