Покани ме да вляза

Бенке отиде до аптечката и извади лейкопласт и марля. Винаги бе намирал за смешно да има аптечка на такова място, но тя все пак беше предназначена за живите — в случай че някой се нарани тук, прищипе си пръст с носилката или нещо подобно.

Пое си дъх и хвана края на чаршафа. Разбира се, не се страхуваше от трупове, но нали този изглеждаше наистина ужасно. А Бенке бе принуден да направи превръзка с лепенка. Щеше да си изпати, ако моргата се олее с кръв.

Така че преглътна и дръпна чаршафа.

Лицето на мъжа не подлежеше на описание. Беше непонятно как е останал жив цяла седмица в подобно състояние. По него нямаше нищо човешко освен едно ухо и… око.

Не можаха ли… да го залепят?

Окото беше отворено. Естествено. Почти нямаше клепач, с който да се затвори. Освен това беше толкова пострадало, че сякаш имаше белези даже по склерата.

Бенке откъсна очи от мъртвешкия поглед и се съсредоточи върху задачата си. Изглежда, кръвта беше от раната на шията му.

Чу се меко капване и той се огледа трескаво. По дяволите. Взе да се изнервя. Ето, още веднъж. Идваше откъм краката му. Погледна надолу. От количката се стече капка вода и падна върху обувката му. Кап.

Вода?

Прегледа раната на шията му. Около нея се бе образувала локвичка и се стичаше от носилката.

Кап.

Отмести крака си. Поредната капка падна на плочките.

Пльок.

Топна пръст в насъбралата се течност, потърка палеца и показалеца си. Не беше вода, а някаква хлъзгава, жилава, прозрачна течност. Помириса пръстите си. Нищо познато.

Когато погледна към белия под, там вече се образуваше локва. Течността не беше прозрачна, а бледорозова. Изглеждаше като разслоена кръв в банките за преливане. Онова, което остава при утаяване на кръвните телца.

Плазма.

Трупът кървеше с плазма.

Експертите да проучат как е възможно утре сутрин, по-точно днес. Неговата работа беше просто да я спре, за да не се омаже подът. Искаше вече да се прибере. Да се мушне в леглото до спящата си съпруга, да прочете няколко страници от „Негодникът от Сефле“9 и после да спи.

Бенке нагъна марлята на дебел компрес и го притисна върху раната. Как, по дяволите, да закрепи лейкопласта? Шията му беше така разкъсана, че нямаше къде да го залепи. Все едно. Искаше да си ходи. Откъсна дълги ленти лейкопласт и ги уви как да е, за което вероятно щяха да го мъмрят по-късно, но не го беше грижа.

Аз съм санитар, не съм хирург.

Когато компресът вече си беше на мястото, той почисти количката и пода. След това откара трупа в четвърта камера и потри ръце. Мисията изпълнена. Добре свършена задача и интересна история, която да разказва по-късно. Заоглажда фразите още докато правеше последна проверка и гасеше осветлението.

Нали знаете онзи убиец, дето падна от последния етаж? Та после го поех аз и като го карам за моргата, какво да видя…

Качи се с асансьора до стаята, старателно си изми ръцете, преоблече се и на излизане хвърли престилката за пране. Слезе на паркинга, качи се в колата и изпуши на спокойствие една цигара, преди да запали двигателя. След като угаси фаса в пепелника, който вече наистина трябваше да изпразни, той завъртя ключа.

Колата не запали, сервираше му този номер винаги когато беше студено или влажно. Накрая все пак тръгваше — но не пропускаше да се погаври. Когато на третото завъртане задавеният звук се превърна в ясно ръмжене на двигателя, му проблесна.

Не се съсирва.

Не. Онова, дето тече от шията на покойника, няма да се съсири под компреса. Ще го измокри и после ще потече по пода… и когато след няколко часа отворят вратата…

По дяволите!

Извади ключа от стартера, ядно го пъхна в джоба си и слезе от колата да се върне в болницата.

* * *

Холът не беше така празен, както коридорът и кухнята. Тук имаше диван, фотьойл и голяма холна маса, отрупана с какви ли не джунджурии. Самотен лампион я огряваше със слаба жълта светлина. И това беше всичко. Никакви килими, никакви картини, нито дори телевизор. На прозорците висяха дебели одеяла.

Прилича на затвор. Голяма затворническа килия.

Оскар подсвирна за проба. Точно така. Имаше ехо, но не особено силно. Сигурно заради одеялата. Остави чантата си до фотьойла. Металните бутони на дъното изчаткаха силно и самотно върху твърдия линолеум.

Беше започнал да разглежда нещата на масата, когато Ели се появи от съседната стая с карираната риза, дето й беше твърде голяма. Оскар посочи хола:

— Вие да не се местите?

— Не. Защо?

— Просто така реших.

Вие?

Как не се сети по-рано. Оскар плъзна поглед по нещата на масата. Всичките приличаха на играчки. И то стари.

— Онзи, дето живееше тук преди… не ти беше баща, нали?

— Не.

— И той ли…

— Не.

Оскар кимна, отново огледа хола. Не си представяше как някой може да живее така. Освен ако…

— Ти… бедна ли си?