Покани ме да вляза

Тя леко кимна, вкопчи ръце една в друга. Оскар остана да седи на стъпалото.

— Може ли… да вляза?

— Да.

Хрумна му една дяволия:

— Кажи ми да вляза.

Ели вдигна глава, понечи да отговори нещо, но се отказа. Реши да затвори вратата, спря се. Пристъпи с босите си крака, после каза:

— Влез.

Обърна се и тръгна към вътрешността на апартамента, Оскар я последва, затвори вратата. Остави чантата в коридора, съблече си якето и го закачи на празната закачалка.

Ели стоеше на прага на хола с провесени ръце. Беше само по гащи и червена тениска с надпис „Айрън Мей-дън“ върху черепа на чудовището от обложките на плочите им. На Оскар му се стори позната. Беше видял подобна сред боклуците в общото мазе. Дали е същата?

Ели гледаше мръсните си крака.

— Защо каза това?

— Нали ти така казваш.

— Да. Оскар…

Поколеба се. Оскар стоеше с ръка върху якето, което току-що бе закачил. И попита, без да я гледа:

— Ти вампир ли си?

Тя обхвана тялото си с ръце, поклати бавно глава.

— Аз… храня се с кръв. Но не съм… такава.

— Каква е разликата?

Тя го погледна в очите и натърти:

— Разликата е огромна.

Оскар видя как пръстите на краката й се свиваха, отпускаха се, пак се свиваха. Голите й крака бяха изключително тънки, а под края на тениската се виждаха белите й гащи. Махна с ръка към нея.

— Да не си… умряла?

Тя се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— Не. Не ми ли личи?

— Ами не че… а… някога умирала ли си?

— Не. Но съм живяла страшно дълго.

— Стара ли си?

— Не. На дванайсет съм. Само че от доста време.

— Значи си стара. Вътрешно. В главата.

— Не. Не съм. Това дори според мен е странно. Не мога да го разбера. Защо никога… по никакъв начин… не пораствам по-голяма.

Оскар се замисли, поглаждайки ръкава на якето си.

— Може би защото си.

— Какво?

— Ами… не можеш да разбереш защо си само на дванайсет години, защото наистина си на дванайсет.

Ели сбърчи вежди.

— Искаш да кажеш, че съм глупава?

— Не. Само леко бавнозагряваща. Като малките деца.

— Аха. Как си с кубчето?

Оскар изсумтя, погледна я в очите и си спомни какви й бяха зениците. Сега изглеждаха съвсем нормални, но тогава — нали ги беше видял? И все пак… струваше му се прекалено. Невъзможно.

— Ели. Просто си измисляш, нали?

Тя погали чудовището на фланелката си и ръката й спря на зиналата му уста.

— Още ли искаш да сключим съюз?

Оскар неволно се дръпна.

— Не.

Тя го погледна. Тъжно, почти укорително.

— Не в този смисъл. Нали разбираш, че… — и млъкна.

Оскар довърши вместо нея:

— … ако си искала да ме убиеш, щеше да го направиш отдавна.

Ели кимна. Оскар отстъпи още по-назад. Колко ли бързо би могъл да изскочи навън? С чантата — или да я зареже тук? Ели като че ли не забелязваше безпокойството му, копнежа да избяга. Оскар спря, напрегнат като пружина.

— Да не би да… се заразя?

Ели поклати глава, без да вдига поглед от чудовището на фланелката си.

— Не искам да заразявам никого. Най-малко пък теб.

— Какъв ще е тогава? Съюзът.

Тя повдигна глава към мястото, където очакваше да го види. Откри, че се е изместил. Поколеба се. После се приближи и обхвана с ръце лицето му. Оскар не се дръпна. Ели изглеждаше… като разсеяна. Отнесена. Но нямаше нищо общо с израза й тогава в мазето. Върховете на пръстите й докоснаха ушите му. Оскар усети как тялото му се изпълва със спокойствие.

Хайде.

Да става каквото ще!

Лицето на Ели беше на педя от неговото. Дъхът й миришеше странно, като бараката, където баща му държеше стари железа. Да. Тя миришеше на… ръжда. Погали ухото му. Пошепна:

— Сама съм. Никой не знае. Искаш ли?

— Да.

Тя бързо доближи лице до неговото, обхвана с устни горната му устна, леко я притисна и остана така. Устните й бяха топли и сухи. Устата му се изпълни със слюнка, и когато той обхвана долната й устна, тя се навлажни, омекна. Опитваха устните си предпазливо, движеха ги и Оскар потъна в някакъв топъл мрак, който постепенно просветна, превърна се в голяма зала, зала в замък, с маса в центъра, отрупана с ястия, а Оскар…

… се затичва към вкуснотиите, започва да се тъпче с ръце. Наоколо му има и други деца, малки и големи. Всички ядат от масата. Начело седи някакъв… мъж?… жена…

човек с нещо, което сигурно е перука. Огромна буйна коса. В ръката си държи чаша, пълна с тъмночервена течност, облегнал се е удобно на стола си, пийва и кима насърчително на Оскар.

Ядат ли, ядат. В дъното на залата, до стената, вижда бедно облечени хора, които с безпокойство следят случващото се на масата. Жена с кафяв шал на главата стои там, захванала ръце на корема си, и Оскар си мисли: „мама“.