Покани ме да вляза

Усети болка в ръката си, когато старецът я стисна с кривите си кокалести пръсти и заби нокти в дланта му. И въпреки това не помръдна.

Снегът падаше в очите му и той премигна. Човечето на покрива разпери ръце и ги вдигна над главата си. Нещо се опъна между тях и тялото — ципа… мембрана. Старецът дръпна ръката му, измъкна се от колата и застана до него.

В мига, когато рамото му докосна неговото, човечето… детето… полетя надолу. Той неволно ахна и старческите пръсти отново се впиха в ръката му. Детето падаше право към тях.

Двамата се наведоха инстинктивно, закрили главите си с ръце.

Нищо не се случи.

Когато отново вдигнаха очи, детето го нямаше. Шофьорът се огледа, но се виждаха само падащите снежинки под уличните лампи. Старецът изхриптя:

— Ангелът на смъртта. Това беше той. Никога няма да изляза оттук.

Събота 7 ноември (нощ)

Habba-Habba-soudd-soudd!

Групата пеещи момчета и момичета се качиха от площад Хьоторет. Може би връстници на Томи. Пияни. От време на време момчетата ревяха и падаха върху момичетата, а те се смееха и замахваха да ги ударят. После пак пееха. Същата песен отново и отново. Оскар ги поглеждаше крадешком.

Аз никога няма да стана такъв.

За съжаление. Искаше му се. Изглеждаше приятно. Но Оскар никога не би могъл да стане като тези момчета, да прави такива неща. Един от тях се качи на седалката и запя гръмогласно:

— A Huleba-Huleba, A-ha-Huleba…

Някакъв дядка, който клюмаше на местата за по-трудноподвижни пътници в другия край на вагона, извика:

— Няма ли да се укротите! Искам да поспя.

Едно от момичетата му показа среден пръст.

— Ще си спиш вкъщи.

Цялата група избухна в смях и пак начена песента. През няколко места от тях самотен мъж четеше книга. Оскар проточи врат, за да погледне заглавието, но успя да види само името на автора: Йоран Тунстрьом. Не му беше известен.

На една от четирите седалки отстрани седеше възрастна жена с чанта в скута. Говореше си тихичко, жестикулираше към невидим събеседник.

Никога не бе пътувал с метрото след десет часа вечерта. Дали същите хора денем седяха мълчаливи и гледаха в нищото или четяха вестници? Или тези бяха от особена порода, която се появява само нощем?

Онзи с книгата обърна нова страница. Оскар като никога не си носеше книга. Жалко. Искаше му се да е като него: да си чете, глух за всичко наоколо, но у него бяха само уокменът и кубчето. Мислеше да слуша касетата на „Кис“, получена от Томи, пробва малко в автобуса на връщане, но му омръзна само след няколко песни.

Извади кубчето от чантата си. Три страни бяха подредени. Само едно местенце оставаше да се подреди на четвъртата. Веднъж с Ели въртяха кубчето, обсъждаха възможните подходи и след това Оскар напредна. Огледа всички страни, за да си измисли стратегия, но виждаше само нейното лице пред себе си.

Как ли ще изглежда?

Не се страхуваше. Беше обзет от чувството, че… че не може да е тук, не и по това време, не може да е направил това, което бе направил. Нямаше такова нещо. Това не беше той.

Аз не съществувам и никой не може да ми стори нищо.

Обади се на баща си от Нортеле и той плака по телефона. Каза, че ще прати някого да го прибере. За втори път през живота си Оскар чуваше баща си да плаче. За миг беше на път да се размекне. Но когато татко му взе да се пали и да крещи, че имал право на свой живот и можел да прави каквото си иска в собствения си дом, Оскар затвори.

Точно тогава се появи това чувство, че не съществува.

Бандата момчета и момичета слезе на „Енгбюплан“. Един от тях се обърна назад и извика:

— Сладки сънища, скъпи… скъпи…

Не намери думата и едно от момичетата го повлече със себе си. Точно преди вратите да се затворят, той се отскубна и изтича обратно, хвана вратата и извика:

— … спътници! Сладки сънища, скъпи спътници!

Пусна вратата и влакът потегли. Четящият свали книгата си и проследи с поглед компанията на перона. После се обърна към Оскар, погледна го в очите. И се усмихна. Оскар му отвърна с мимолетна усмивка и се престори, че внимава в кубчето.

Изпълни го чувството, че… е одобрен. Мъжът го бе погледнал и сякаш мислено му беше казал: Постъпваш добре. Всичко е правилно.

И все пак не посмя да го погледне пак. Сякаш онзи знаеше. Оскар завъртя един ред от кубчето, после го върна обратно.

В Блакеберг освен него слязоха още двама души от други вагони. По-голямо момче, което не познаваше, и някакъв възрастен рокер, който изглеждаше доста пиян. Рокерът се довлече до момчето и извика:

— Ей, чшш, дай една цигара.

— Сори, не пуша.

Рокерът май не го разбра, защото изрови десетачка от джоба си и я размаха.

— Десет кинта. Само една.

Момчето поклати глава и продължи по пътя си. Рокерът се заклатушка на място, а когато Оскар го подминаваше, вдигна глава и каза:

— Ей! — обаче очите му се свиха, фокусира го и поклати глава. — Не. Нищо. Върви си с мир, братко.