Покани ме да вляза

След което групата започваше да имитира различни животни от фермата. Обикновено му се струваха смешни. Сега ги мразеше. Защото участваха. Пееха идиотската си песен на баща му и Яне, докато те се напиваха.

Знаеше точно какво ще стане.

До час-два щяха да изпият бутилката и Яне щеше да си отиде. След това баща му ще се помотае из кухнята, ще позалита, после ще му хрумне, че иска да си поговори с Оскар.

Щеше да влезе в стаята му, но вече нямаше да е татко му. А лигльо, смърдящ на алкохол, изпаднал в сантименталност и закопнял за обич. Ще вдигне Оскар от леглото. Да си приказват. Колко много обичал майка му, как обичал Оскар, а дали и гой го обича? Ще бръщолеви за всички несправедливости, извършени срещу него, и в най-лошия случай ще се разпали, ще се разгневи.

Никога не удряше, не. Но това, което Оскар виждаше в такива моменти, беше възможно най-големият ужас: не оставаше и помен от татко му — някакво чудовище се вселяваше у него.

Когато се напиеше, баща му се превръщаше в съвсем друг човек. Затова Оскар си го представяше като върколак. Както луната пробужда вълка у върколака, така алкохолът пробуждаше това същество у татко му.

Оскар взе един комикс за мечето Бамсе, опита се да чете, но не можеше да се концентрира. Чувстваше се… изоставен. След час, може би повече, щеше да остане сам с Чудовището. И единственото, което можеше да направи, бе да чака.

Запрати комикса към стената и стана от леглото, взе си портфейла. Билетите и двете бележки от Ели. Сложи листчетата едно до друго на леглото.

ДЕНЯТ ЩОМ ДОЙДЕ, РАДОСТТА СИ ТРЪГВА.

И сърчице.

ЩЕ СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА. ЕЛИ.

И второто.

ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ. СМЪРТ ЧАКА МЕ, АКО ОСТАНА ТУК. ТВОЯ — ЕЛИ.

Вампирите не съществуват.

През прозореца се виждаше черната завеса на нощта. Оскар си затвори очите и си представи пътя до Стокхолм, подминаваше с бясна скорост къщите, дворовете, полята. Долетя до двора в Блакеберг, влезе през прозореца й, ето я.

Отвори очи и погледна черния правоъгълник на прозореца. Някъде там.

„Братя Юп“ бяха подхванали песен за някакво колело със спукана гума. Баща му и Яне се смееха прекалено гръмогласно. Нещо падна.

Кое чудовище избираш?

Оскар прибра бележките от Ели в портфейла си и се облече. Промъкна се в коридора и си обу обувките, сложи си якето и шапката. Остана неподвижен няколко секунди, заслушан в звуците откъм хола.

Обърна се, за да излезе, забеляза нещо, спря.

На рафта за обувки в коридора стояха старите му гумени ботуши от времето, когато беше може би пет-шестгодишен. Стояха там, откак се помнеше, макар да не ставаха на никого. До тях бяха огромните гумени ботуши на баща му, печата на единия бе залепена с лепенка от онези, с които се лепят гумите на велосипедите.

Защо ги е запазил?

И разбра. Над ботушите изникнаха двама души, обърнати с гръб към него. Широките плещи на баща му и тесният гръб на Оскар. Ръката на Оскар беше вдигната нагоре, държеше бащината. Вървяха с ботушите по скалист склон, може би отиваха да берат малини…

Подсмръкна. Доплака му се. Протегна ръка да докосне малките ботуши. Откъм хола долетя мощен смях. Преправеният глас на Яне. Сигурно имитираше някого, биваше го в това.

Оскар хвана малките ботуши за кончовите. Не знаеше защо, но му се стори правилно. Отвори тихо външната врата и я затвори зад себе си. Нощта беше леденостудена, снегът светеше с милиони диамантчета на лунната светлина.

Стиснал здраво ботушите в ръка, той се запъти към шосето.

* * *

Пазачът спеше. Млад полицай, пратен да дежури, след като болничният персонал запротестира, че през цялото време някой от тях е ангажиран да охранява Хокан. Вратата обаче си оставаше заключена с код. Може би затова бе посмял да заспи.

Светеше само една нощна лампа и Хокан изучаваше размазаните сенки по тавана както човек лежи на тревата и гледа облаците. Търсеше в тях форми, фигури. Не знаеше дали занапред ще може да чете, но много му се искаше.

Ели я нямаше и нещата, които преобладаваха в предишния му живот, малко по малко се връщаха. Щяха да го осъдят на дълги години затвор и смяташе да посвети това време на книги, които не беше чел, както и да препрочете някои, които си бе наумил да прочете отново.

Тъкмо си припомняше всички заглавия на Селма Лагерльоф, когато тихо скръцване прекъсна мислите му. Ослуша се. Драсването се повтори. Идваше откъм прозореца.

Завъртя глава, доколкото можеше, и погледна натам. На фона на черното небе се открояваше блед овал, осветен от нощната лампа. До него се надигна малка светла топка, раздвижи се напред-назад. Ръка. Махаше. Ръката драсна по прозореца и пак се чу скръцването.

Ели.

Зарадва се, че тук нямаше ЕКГ апарат, защото сърцето му пощуря, запърха като птица в мрежа. Представи си го как изскача от гърдите му и литва към прозореца.

Влез, любов моя! Влез!