Покани ме да вляза

Три партии поред бяха заградени с кръг и маркирани с О. Само една мъничка беше с Т, понеже Оскар се беше замислил за друго. Оскар сложи кръстче и се получиха две отворени четворки, от които татко му можеше да блокира само едната. Той въздъхна и поклати глава.

— Ех, май си намерих майстора.

— Така е.

Таткото блокира едната четворка просто формално и Оскар запълни другата. Баща му затвори едната страна на квадратчето и Оскар написа петото кръстче от другата страна, загради всичко в кръг и изписа красиво О. Баща му поглади наболата си брада и обърна страницата. Заплаши го с химикалката.

— Този път обаче аз ще…

— Не е забранено да се мечтае. Ти започваш.

След четири кръстчета и три кръгчета от началото на играта на входната врата се почука. Веднага след това тя се отвори и някой затропа по пода, за да изтръска снега от краката си.

— Привет, привет!

Баща му вдигна очи от листа, облегна се назад и погледна към коридора. Оскар сви устни.

Не.

Татко му кимна на новодошлия.

— Влизай де!

— Благодаря.

Някой прекоси коридора с меки стъпки по чорапи. След миг в кухнята се появи Яне:

— Охо, забавлявате си се тук.

Баща му посочи към Оскар.

— Да, нали познаваш момчето ми.

— Разбира се — отвърна Яне. — Здравей, Оскар. Как си?

— Добре.

Бях. Махай се оттук!

Яне се дотътри до масата, вълнените му чорапи се бяха свлекли и шляпаха отпред на пръстите като размъкнати плавници. Той си дръпна стол и седна.

— Я, играете морски шах.

— Да, ама момчето ми е станало непобедимо. Вече не мога да се меря с него.

— Ъхъ. Сигурно тренира в града, а? Една игра с мен, Оскар?

Оскар поклати глава. Не искаше дори да поглежда Яне, знаеше какво ще види. Замъглен поглед, уста, изкривена в овча усмивка… Да, Яне изглеждаше като дърта овца и русата коса на ситни къдрици само засилваше овчия му вид. Един от „другарите“ на татко му, който за Оскар беше враг.

Яне потри ръце, чу се звук като от шкурка и на светлината от коридора Оскар видя как люспици кожа се изрониха по пода. Яне имаше някаква кожна болест, от която лицето му беше като изгнил червен портокал, особено през лятото.

— Охо! Тук е топличко и уютно.

Винаги казваш все същото. Разкарай се с отвратителната си физиономия и изтърканите си фрази.

— Татко, няма ли да довършим играта?

— Ами щом имаме гост…

— Не, вие си продължете играта. — Яне се облегна на стола си с вид на човек, който разполага с цялото време на света.

Оскар знаеше, че битката е загубена. Това беше краят. Винаги ставаше така.

Идеше му да крещи, да удари нещо, най-вече Яне, защото баща му отиде до бюфета, извади бутилката, сложи на масата и две чашки. Яне пак потърка ръце и люспите затанцуваха.

— Я виж ти! Значи ти се намирало нещичко вкъщи.

Оскар погледна листа с недовършената игра.

Там би сложил следващото си кръстче.

Тази вечер обаче нямаше да има повече. Нито кръстчета, нито кръгчета. Нищо.

Бутилката изкълка тихо, когато баща му взе да налива. Тънкият стъклен конус се напълни с прозрачна течност. Чашката изглеждаше толкова малка и крехка в грубата ръка на баща му. Почти невидима.

Но развали всичко. Всичко.

Оскар смачка недовършения лист и го хвърли в печката. Баща му не възрази. С Яне се заговориха за някакъв общ познат, който си счупил крака. Преминаха към още счупвания на кости, преживени от тях или споменати от други, пак напълниха чашите.

Оскар седеше пред отворения капак на печката и наблюдаваше листа, който пламна и почерня. След това събра и останалите листове, тях също подпали.

Баща му и Яне взеха бутилката и чашите и отидоха в хола, татко му го покани „ела, ще си приказваме“, а Оскар отвърна „може би по-късно“. Седеше пред печката и се взираше в огъня. Горещината галеше лицето му. Стана, взе тетрадката на квадратчета от масата, откъсна празни листове и ги хвърли в огъня. Когато цялата тетрадка стана на пепел, включително и кориците, той взе моливите и запали и тях.

* * *

Имаше нещо особено в болницата толкова късно вечер. Мод Карлберг седеше на рецепцията, зареяла поглед в почти празното фоайе. Кафенето и будката за вестници бяха затворени; самотни хора блуждаеха като призраци из високото помещение.

По това време обичаше да си представя, че само и единствено тя пази огромната сграда на болницата в Дандерюд. Разбира се, не беше така. Възникнеше ли проблем, беше достатъчно да натисне едно копче и до три минути пристигаше охранител.

Беше си измислила игра и имаше навика да я играе, за да убива времето през късните вечерни часове.

Избираше си дадена професия, място за живеене и някакво минало в най-общи черти. Евентуално и болест. След това прилагаше всичко това върху първия, който дойдеше. Често резултатът беше… забавен.

Можеше например да си представи пилот, който живее на улица Йотгатан и има две кучета, за които се грижи съседката, когато той лети. Съседката е тайно влюбена в пилота. Големият проблем на пилота е, че както управлява самолета, му се привиждат малки зелени човечета с червени шапчици, които се носят сред облаците.

Добре. Оставаше само да чака.