Покани ме да вляза

Започва се. Майката на Оскар каза, че категорично му е заръчала да поговори с него за случая с Йони. Всъщност и Оскар искаше да поговорят. Баща му беше на безопасно разстояние от тях, бездруго не можеше да се намеси. Баща му се поизкашля подготвително. Издиша поетия въздух. Погледна над водата. И каза:

— Ами не знам… ти имаш ли кънки?

— Не. Не ми стават.

— А? Не? Ако се заледи тази зима, а като гледам… добре е да имаш. Аз имам.

— Едва ли ще ми станат.

Баща му изсумтя или се позасмя.

— Да де… момчето на Йостен има някакви, дето са му умалели. Трийсет и девети. Ти кой номер носиш?

— Трийсет и осми.

— Ами с вълнени чорапи, нали… Ще го питам дали ще ти ги даде.

— Супер.

— Да. Аха. Ще си тръгваме ли?

Оскар кимна. Може би по-късно ще говорят. А това с кънките е хубаво. Ако баща му успее утре да ги вземе, Оскар ще може да си ги занесе в града.

Отиде с късите ски да хване въжето, дръпна се назад да опъне въжето, даде знак на баща си и той запали мотопеда. Изкачваха склона на първа. Мотопедът така ръмжеше, че стреснати врани се разхвърчаха от боровете.

Оскар се плъзгаше бавно нагоре, като на лифт, изправен, с изпънати крака. Не мислеше за нищо, само насочваше ските в проправените бразди, за да не затъват в снега. Докато напредваха към вкъщи, започна да се смрачава.

* * *

Лаке слизаше по стъпалата откъм площада с кутия шоколадови бонбони „Аладин“, втъкната под колана на панталона. Не обичаше да краде, но нямаше пари, а искаше да занесе нещо на Виргиния. Да можеше да й вземе и букет рози, но как ли се краде в цветарски магазин?

Вече беше тъмно и малко се поколеба, когато стигна до училището. Огледа се, разчисти снега с крак и намери камък с големината на юмрук, който откърти от земята и пъхна в джоба си, стисна го в ръка. Не че разчиташе да му помогне срещу същество като видяното, но тежестта и студенината на камъка му вдъхнаха увереност.

Разпитите му по дворовете не дадоха резултат, само дето с недоволство го гледаха родителите, излезли да правят снежни човеци с децата си. Дърт пияница.

Чак когато отвори уста, за да говори с някаква жена, която тупаше килим, си даде сметка колко неестествено трябва да изглеждаше поведението му. Жената спря и се извърна към него с тупалката в ръка, вдигната като оръжие.

— Извинете — рече Лаке. — … Само да питам… търся едно момиченце.

— Е?

Да. Той самият се чу как прозвуча и стана още по-неуверен.

— Ами тя… изчезна. Дали някой не я е виждал тук?

— Ваше дете ли е?

— Не, но…

Заговори само няколко тийнейджъри, но вече не се допитваше до непознати. Не и хора, които поне не беше виждал наоколо. Срещна познати, обаче те не знаеха нищо. Който търси, намира, разбира се. Но поне да знаеше какво да търси.

Излезе на алеята към училището и хвърли поглед към моста на Йоке.

Вчерашните вестници раздухаха новината — най-вече заради ужасния начин, но който бе открито тялото. Някакъв си убит пияница не беше кой знае какво събитие, но най-подробно беше поднесена информация за присъствалите деца, за пожарникарите, които трябвало да разрежат леда, и т.н. Имаше и паспортна снимка на Йоке — приличаше най-малкото на сериен убиец.

Лаке продължи покрай мрачната тухлена фасада на училището, покрай високото и широко стълбище, то беше като вход на съдебна палата или на ада. На стената при най-долните стъпала беше напръскано със спрей „Айрън Мейдън“, каквото и да означаваше това. Сигурно някоя група.

Подмина паркинга и излезе на улица Бьорнсон. При други обстоятелства щеше да прекоси зад училището за по-пряко, но там беше… тъмно. Веднага можеше да си представи онова същество, сгушено в сенките. Вдигна очи към короните на високите борове отстрани на пътя. Тук-там по-тъмни петна в клоните. Вероятно птичи гнезда.

Не беше само видът на това същество, а и начинът, по който нападна. Евентуално, евентуално би могъл да приеме, че зъбите и ноктите имат някакво логично обяснение, ако не беше скокът от дървото. Той погледна нагоре, преди да отнесат Виргиния. Клонът, от който трябва да беше скочило съществото, се издигаше на около пет метра над земята.

Скок от пет метра право върху нечий гръб: ако добавеше и „акробат от цирка“ към останалото, за да получи „логично“ обяснение, може би, да. Но всичко накуп ставаше точно толкова абсурдно, колкото онова, дето бе казал на Виргиния, а после съжали за думите си.

Дявол да го вземе…

Извади кутията с шоколадови бонбони от панталона си. Да не би топлината на тялото му вече да е разтопила шоколада? Разклати кутията, за да провери. Не. Дрънчаха. Не бяха се слепнали. Продължи по улица Бьорнсон, покрай ИКА, с бонбоните в ръка.

ДОМАТИ НА КУБЧЕТА. ТРИ КОНСЕРВИ — 5 КРОНИ

Преди шест дни.

Пръстите му стискаха камъка в джоба. Погледна надписа, представи си как ръката на Виргиния се движи, за да оформи равните прави букви. Дано днес е останала у дома да се възстанови. Но напълно в неин стил би било да се затътри на работа дори преди кръвта да се е съсирила.