Покани ме да вляза

Щом влезе вътре, паренето и болката бързо отшумяха. Повечето от прозорците бяха закрити с рекламни пана и фолио, за да не се развалят стоките. Тя свали слънчевите очила. Очите все пак я понаболяваха, сигурно от слънчевата светлина, която се процеждаше между рекламите по прозорците. Прибра очилата в джоба си и тръгна към офиса.

Ленарт, управителят на магазина и неин началник, беше зает да попълва някакви книжа, но вдигна очи, когато тя влезе. Виргиния очакваше упрек, а той каза:

— Здравей, как си?

— Ами… добре.

— Не е ли по-разумно да си останеш вкъщи, да се посъвземеш?

— Не, мислех…

— Нямаше нужда. Лотен пое касата днес. Аз ти се обадих, но като не вдигна…

— А няма ли нищо друго за вършене?

— Провери при Берит на щанда за месо. И, Виргиния…

— Да?

— Ами много е неприятно случилото се. Не знам какво да кажа, но… съчувствам ти. Ако искаш да отсъстваш известно време, само кажи.

Виргиния не проумяваше. Ленарт не беше човек, дето гледа благосклонно на отпуските по болест и проявява разбиране към чуждите проблеми. Беше нещо съвсем неприсъщо за него да изразява лично съпричастие. Вероятно му изглеждаше съвсем окаяна с подутата си буза и лепенките.

— Благодаря — рече тя. — Ще го имам предвид. — И отиде на щанда за месо.

Мина покрай касите, за да поздрави Лотен. На нейната каса чакаха петима души и Виргиния се замисли дали да не отвори все пак още една. Но може би Ленарт изобщо не я искаше на каса в този вид.

Когато мина покрай огрелия от слънцето прозорец зад касите, онова чувство се върна. Лицето й пламна, очите я заболяха. Не както на пряката светлина на улицата, но неприятно. Не можеше да издържи тук.

Лотен я забеляза и й помаха между двама клиенти.

— Здравей, прочетох… Как си?

Виргиния завъртя китка: горе-долу.

Прочела?

Издърпа по един брой на „Свенска Дагбладет“ и „Дагнес Нюхетер“, отнесе ги на щанда за месо и прегледа набързо заглавията на първите страници. Там нямаше нищо. Чак пък да пишат за нея.

Щандът за месо се намираше в най-далечната част на магазина, до млечните продукти; разположението им беше стратегическо — хората трябваше да минат през целия магазин, за да стигнат до тях. Виргиния спря пред рафтовете с консерви. Втрисаше я от глад. Разгледа внимателно всички етикети.

Домати на кубчета, гъби, миди, риба тон, равиоли, биренки, грахова супа… нищо. От всичко й се гадеше.

Берит я видя и й помаха от щанда за месо. Веднага щом Виргиния отиде при нея, тя я прегърна и внимателно докосна лепенката на бузата й.

— Уф! Горката.

— Не, аз съм…

Добре?

Оттегли се в малкия склад зад щанда. Оставеше ли Берит да набере скорост, щеше да се заниже дълга тирада за човешкото страдание изобщо и злобата на днешното общество в частност.

Виргиния седна на стол между везната и вратата на хладилното помещение. Мястото беше само няколко квадратни метра, но най-приятното в магазина. Тук не проникваше слънчева светлина. Прелисти вестниците и откри кратко съобщение в раздел „В страната“ на „Дагенс Нюхетер“:

Жена нападната в Блакеберг

Петдесетгодишна жена бе нападната и ранена в четвъртък късно вечерта в стокхолмското предградие Блакеберг. След намесата на случаен минувач извършителката, младо момиче, избягала от местопрестъплението. Причините за нападението са неизвестни. Полицията разследва евентуална връзка с други нападения в западните покрайнини през изминалите седмици. Нараняванията на петдесетгодишната жена се окачествяват като леки.

Виргиния остави вестника. Колко странно е да четеш такива думи за себе си. „Петдесетгодишна жена“, „случаен минувач“, „леки наранявания“. А колко много неща остават скрити зад тези думи.

„Евентуална връзка“. Да, та нали Лаке беше убеден, че я е нападнало същото дете, което е убило Йоке. Чак си прехапа езика да не го спомене в болницата, когато една полицайка и лекарят за пореден път огледаха раните й в петък сутринта.

Щеше да го съобщи, но първо искаше да предупреди Йоста, реши, че той ще погледне с други очи на всичко сега, когато и Виргиния бе пострадала.

Чу шумолене и се огледа. Отначало дори не разбра, че тя самата трепереше толкова силно, та вестникът в ръката й така шумоли. Остави вестниците на полицата над работните престилки и отиде при Берит.

— Да ти помогна ли нещо?

— Ох, защо, мила, сигурна ли си?

— Да, по-добре да съм заета с работа.

— А, ясно. Ами тогава зареди скаридите. Претегли по половин килограм в торбичка. Но наистина ли?…