Покани ме да вляза

Може би точно затова не беше ги запознал. Майка му щеше да разпознае опасността, щеше да му забрани да я доближава. Да доближава Ели.

Автобусът се отклони от магистралата, насочи се към Спилешбуда. Това беше единственият автобус, който отиваше до остров Родмансьо, та затова се налагаше да лъкатуши през всички възможни селца. Подминаха планинския пейзаж от натрупани греди пред дъскорезницата в Спилешбуда, направиха остър завой и за малко да залитнат надолу по склона.

В петък вечер той не чака Ели. Напротив — взе си шейната и отиде да се пързаля сам на Призрачния склон. Майка му се възпротиви, защото беше настинал и не ходи на училище този ден, но той й каза, че е по-добре.

Прекоси Китайския парк с шейната на рамо. Призрачният склон започваше на стотина метра след последните лампи — сто метра тъмна гора. Снегът скърцаше под краката му. Гората леко шумолеше, сякаш дишаше. Лунната светлина се процеждаше през дърветата, а между тях се криеха, олюляваха се безлики сенки.

Стигна до мястото, където пътят рязко се спускаше към залива Кварнвикен, и седна на шейната. Призрачната къща изглеждаше като черна стена на склона, като забрана: Няма да идваш тук по тъмно. Това е нашето място. Искаш ли да играеш тук, ще трябва да играеш с нас.

Долу в ниското мъждукаха тук-там светлинките на яхтения клуб на Кварнвикен. Оскар се приплъзна напред, наклонът го дръпна и шейната полетя. Той стисна здраво кормилото, идеше му да затвори очи, но не смееше — да не би да изхвърчи по стръмното към Призрачната къща.

Летеше надолу, ракета от нерви и напрегнати мускули. По-бързо, по-бързо! Призрачната къща протягаше безформени заснежени ръце, които искаха да му грабнат шапката, да го пернат по лицето.

Долу се вряза в невидима мрежа, която се опъна по него, но скоростта му беше твърде висока, тя се скъса и той прелетя.

В Кварнвикен светлинките мъждукаха. Остана да седи на шейната, загледан към мястото, където предишната сутрин се беше бил с Йони. Обърна се. Призрачната къща беше грозна ламаринена съборетина.

Повлече шейната обратно нагоре. Спусна се. Пак се качи. Пак се спусна. Не можеше да спре. И се пързаляше. Не престана, докато лицето му не се превърна в ледена маска.

Тогава се прибра вкъщи.

Тази нощ спа само четири-пет часа, страхуваше се да не дойде Ели. В такъв случай щеше да се принуди да говори с нея, да направи нещо. Да я отблъсне. Затова заспа в автобуса за Нортеле и се събуди чак когато пристигнаха. В автобуса за Родмансьо се стараеше да остане буден, измисли си игра, в която се опитваше да си спомни ковкото се може повече от пътя.

Сега там ще се появи жълта къща с вятърна мелница на ливадата.

Покрай прозореца мина жълта къща със заснежени крила на вятърната мелница. И така нататък. В Спилешбуда в автобуса се качи момиче. Оскар се вкопчи в дръжката на облегалката пред себе си. Малко му заприлича на Ели. Разбира се, не беше тя. Момичето седна няколко седалки пред него. Той се взря в тила му.

Каква е тя?

Тази мисъл му дойде още в мазето, докато събираше бутилките и бършеше кръвта по ръката си с парцал от общото помещение: да не е вампир? Това обясняваше много неща.

Тя никога не се появяваше през деня.

Можеше да вижда в тъмното, беше го забелязал.

А и начинът, по който говореше, кубчето, гъвкавостта й, неща, които сто на сто можеше да имат естествено обяснение… но като се добавяше как облиза кръвта му от пода, а и онова, от което настръхваше, щом си спомнеше:

Може ли да вляза? Кажи ми да вляза.

Нуждаеше се от покана, за да влезе в стаята му, в леглото му. И той я покани. Вампира. Съществото, което се храни с човешка кръв. Ели. На никого не можеше да разкаже за нея. Никой не би му повярвал. А и да му повярва някой, какво от това?

Оскар си представи тълпа хора с остри дървени колове в ръце. Минават през порталния свод в Блакеберг, мястото, където с Ели се бяха прегърнали. Сега се страхуваше от нея и не желаеше повече да я вижда, но и такова нещо не би могъл да допусне.

Четирийсет и пет минути след тръгването от Нортеле пристигнаха в Сьодешвик. Оскар дръпна въженцето и отпред при шофьора дрънна камбанка. Автобусът спря точно пред магазина и той се принуди да изчака някаква слизаща бабичка, която разпозна, но не знаеше името й.

Баща му го чакаше, кимна на бабичката и я поздрави с изхъмкване. Оскар слезе от автобуса, за миг застана неподвижно пред баща си. През изминалата седмица се бяха случили неща, които го караха да се чувства голям. Не пораснал, но по-голям. Обаче усещането му се изпари, щом се изправи пред баща си.

Според майката на Оскар татко му бил инфантилен. Незрял, безотговорен. Е, споменаваше и добрите му страни, но това не пропускаше никога. Че е незрял.

Обаче за Оскар баща му беше най-чудесният от възрастните и момчето се хвърли в прегръдката на големите му разперени ръце.