Покани ме да вляза

Баща му миришеше по-различно от всички останали в града. Окъсаната му непропусклива грейка, закопчана с велкро, винаги излъчваше една и съща смесица от миризми на дървесина, боя, метал и най-вече машинно масло. Това бяха съставките, но Оскар не ги възприемаше по този начин. Беше чисто и просто „миризмата на татко“. Обичаше я и вдиша дълбоко през носа, притиснал лице в гърдите на баща си.

— Е, здравей.

— Здрасти, тате.

— Пътуването добре ли мина?

— Не, бутнахме лос.

— О. Лоша работа.

— Шегувам се.

— Аха, ясно. Ама спомням си веднъж…

Тръгнаха към магазина и баща му заразказва как един път прегазил лос с камион. Оскар беше чувал историята и преди, затова се оглеждаше наоколо и леко си припяваше.

Магазинът в Сьодешвик изглеждаше западнал, както винаги. С табелите и флагчетата, оставени да чакат следващото лято, сега приличаше на грамаден павилион за сладолед. Навесът отзад, където се продаваха градински сечива, мебели, почвени смеси и тем подобни, беше прибран за зимния сезон.

През лятото населението на Сьодешвик нарастваше четирикратно. Целият район надолу към залива на Нортеле, остров Логарьо, гъмжеше от летни вили и почивни станции и макар пощенските кутии по пътя за Логарьо да висяха в две редици по трийсет, на пощальона почти никога не се налагаше да ги проверява по това време на годината. Никакви хора, никаква поща.

Баща му завърши историята за лоса точно когато стигнаха до мотопеда.

— … та се принудих да го цапардосам с един железен лост, който ми служеше за отваряне на сандъци и тем подобни. Точно между очите. Той потрепна ей така и… Не беше особено приятно.

— Ами да.

Оскар кацна на багажника на мотопеда и подви крака. Баща му бръкна в джоба на жилетката си, извади плетена вълнена шапка.

— Вземи. Да не ти продуха ушите.

— Не, имам си.

Оскар измъкна собствената си шапка и си я сложи. Баща му пъхна другата обратно в джоба.

— Ами ти? Да не ти продуха ушите.

Баща му се разсмя.

— Не, свикнал съм.

Оскар го знаеше, просто се пошегува. Не можеше да си спомни някога да бе виждал баща си с вълнена шапка. Щом настанеше лют мраз и задухаха ветрове, в краен случай можеше да си сложи ушанката от меча кожа, която наричаше „наследството“, иначе не.

Баща му запали мотопеда и той изрева като резачка. Извика нещо за празния ход и включи на първа. Триколката подскочи и Оскар за малко да падне назад, баща му извика „газ“ и потеглиха.

Втора. Трета. Мотопедът набираше скорост през селото. Оскар седеше на раздрънкания багажник. Чувстваше се като крал на всички земни кралства, би могъл да се носи така вечно.

* * *

Единият лекар му беше обяснил. Изпаренията, които бе вдишал, разяли гласните струни и вероятно никога вече нямаше да говори нормално. Нова операция би могла да възстанови способността донякъде да артикулира гласни, но тъй като езикът и устните му също бяха сериозно пострадали, изискваха се допълнителни операции, за да се възобнови способността да произнася съгласни.

Като бивш учител по шведски Хокан не можеше да не се възхити от самата идея да се създаде човешки говор по хирургичен път.

Той знаеше доста за фонемите и други лингвистични компоненти, общи за много култури. Никога обаче не се бе замислял над самите инструменти на езика — небцето, устните, езика, гласните струни. Че може да се извае със скалпел говорът, както скулптурите на Роден от къс мрамор.

Но беше безсмислено. Той нямаше намерение да говори. Освен това подозираше, че лекарят не току-тъй му обяснява всичко. Определяха го като склонен към самоубийство, следователно беше важно да му внушат някаква линейна представа за времето. Да му върнат усещането за живота като стремеж, мечта за бъдещи победи.

Не са познали.

Можеше да си представи живота само в името на Ели. Иначе не. По нищо не личеше обаче Ели да има нужда от него.

От друга страна, как ли би могла да го открие тук?

По върховете на дърветата пред прозореца си съдеше, че се намира нависоко. Пък и го охраняваха зорко. Освен лекарите и сестрите наблизо винаги имаше и поне един полицай. Ели не би могла да се добере до него, нито той до нея. Искаше му се да избяга, да я намери за последен път. Но как?

Операцията на гърлото му върна способността да диша, нямаше нужда да го държат на респиратор. Но не можеше да се храни по нормалния начин (и този въпрос щеше да се реши, увери го лекарят). С периферното си зрение постоянно долавяше полюшването на банката. Ако откачи системата, сигурно ще се задейства някоя аларма, а и едва виждаше. Немислимо беше да избяга.

Пластичен хирург му трансплантира парче кожа от гърба за клепач, та можеше да затваря око.

Затвори го.

Вратата на стаята се открехна. Хайде пак. Разпозна гласа. Същия като предишните пъти.

— Така — подхвана влезлият. — Казаха ми, че нямало скоро да проговориш. Жалко. Обаче нещо ми подсказва, че бихме могли да си поприказваме по някакъв начин, стига да ми помогнеш.

Хокан се опитваше да си припомни какво казва Платон в „Държавата“ за убийците и насилниците, как трябва да се постъпва с тях.