Покани ме да вляза

Виргиния кимна и се върна в склада. Сложи си бяла престилка и шапчица, извади от фризера кашон скариди, надяна на ръката си найлоново пликче и започна да тегли. Гребваше от кашона с пликчето на ръката си, пълнеше в торбички и теглеше на везната. Скучна механична работа, дясната й ръка замръзна още на четвъртата торбичка. Но поне беше заета и същевременно размишляваше.

През нощта в болницата Лаке каза нещо наистина странно: че детето, което я бе нападнало, не било човек. Имало зъби и нокти на хищник.

Разбира се, Виргиния не обърна внимание, отдаде го на пиянска халюцинация.

Не си спомняше кой знае какво от нападението. За едно обаче беше сигурна: скочилото отгоре й същество бе твърде леко за възрастен, едва ли не и за дете. В такъв случай беше много малко дете. Пет-шестгодишно. Спомняше си как се изправи с това нещо на гърба. После всичко й тънеше в мрак до момента, когато се събуди в апартамента си, наобиколена от всичките старчета без Йоста.

Затвори поредната готова торбичка, взе следващата, сипа вътре няколко шепи. Четиристотин и трийсет грама. Още седем скариди. Петстотин и десет.

От нас да мине.

Погледна ръцете си, които работеха независимо от мозъка й. Ръце. С дълги нокти. Остри зъби. Какво е това? Лаке го каза направо. Вампир. Тогава Виргиния се изхили, но леко, за да не й се отвори раната на бузата. Лаке изобщо не се усмихна.

— Ти не го видя.

— Но, Лаке… те не съществуват.

— Тогава какво е било?

— Дете. С развинтено въображение.

— И си е пуснало нокти? Изпилило си е зъбите? Бих искал да видя зъболекаря, който…

— Беше тъмно. Ти беше пиян…

— Беше тъмно. И бях пиян. Но знам какво видях.

Кожата под лепенката на шията й пареше и болеше. Тя изхлузи найлоновото пликче от ръката си и я сложи върху лепенката. Беше леденостудена, подейства й добре. Само че се чувстваше много изнемощяла, краката й сякаш се подкосяваха.

Реши да свърши с този кашон и да се прибере. Нямаше да издържи. По-добре да си почине през уикенда и със сигурност ще е наред в понеделник. Сложи си пликчето и ядно продължи. Мразеше да боледува.

Остра болка в показалеца. По дяволите. Така ти се пада, като се разсейваш. Беше се убола в замразените скариди. Свали пликчето и погледна показалеца си. Малка раничка, която кървеше.

Механично пъхна пръста в устата си да изсмуче кръвта.

Усещане за топло, лековито, вкусно от мястото, където върхът на пръста й се допираше до езика, то нарастваше. Засмука по-силно. Устата й се изпълни с концентрирана смесица от приятни вкусове. По тялото й премина тръпка на удоволствие. Смучеше ли, смучеше, отдаде се на насладата, докато осъзна какво прави.

Измъкна пръста от устата си и го погледна. Беше мокър от слюнката, кръвта се процеждаше и се разреждаше като акварел във вода. Погледна скаридите в кашона. Стотици заледени светлорозови телца. И очи. Черни точици сред бялото и розовото, звездно небе наобратно. Пред очите й затанцуваха фигури, съзвездия.

Земята се завъртя около оста си и някой я удари по тила. Пред очите й се появи бяла повърхност с паяжини в ъглите. Разбра, че лежи на пода, но нямаше сили да се надигне.

В далечината чу гласа на Берит:

— Боже мой… Виргиния…

* * *

Йони обичаше да се навърта около големия си брат. Поне докато гадните му приятели ги нямаше. Джими движеше с някакви от Рокста и Йони доста се страхуваше от тях. Една вечер преди години дойдоха в техния двор да търсят батко му, но не искаха да се качат и да позвънят. Когато Йони им обясни, че той не си е вкъщи, казаха да му предаде съобщение.

— Светни брат си, че ако не цъфне с кинти до понеделник, ще му стегнем тиквата в менгеме… знаеш ли к’во е?… окей… и ще въртим ей така, докато кинтите му се посипят от очите. Можеш ли да му предадеш? Добре. Казваш се Йони, а? Чао, Йони.

Йони предаде съобщението и Джими кимна, каза му, че знае. После от портмонето на майка им изчезнаха пари и тя направо пощуря.

Напоследък Джими не се задържаше вкъщи. Като че ли нямаше място за него след появата на най-малката сестричка. Йони вече имаше две по-малки братчета и май не им трябваха повече деца. Обаче майка им срещна някакъв и… ето резултата.

Поне Йони и Джими бяха от един баща. Сега работеше на нефтена сонда в Норвегия и не само плащаше доста голяма издръжка, а дори притуряше отгоре да компенсира за по-раншните години. Майка им го благославяше, да, дори на няколко пъти плака за него, когато беше пияна. Твърдеше, че такъв мъж никога вече няма да намери. За първи път, откак Йони се помнеше, вкъщи не се говореше непрестанно за безпаричие.

Седяха в пицарията на площада в Блакеберг. Сутринта Джими се вясна вкъщи, двамата с майка им се издокараха, той взе Йони и излязоха. Джими поръси пицата си с подправките, нави я, хвана голямото руло в ръка и започна да яде. Йони ядеше пицата си по обичайния начин и реши следващия път, когато не е с брат си, да опита като него.

Както дъвчеше, Джими кимна към превръзката на ухото му.

— Кофти работа.

— Да.

— Боли ли?

— А, не.

— Мама вика, че край. Нямало да чуваш с това ухо.

— Ами. Не знаеха. Може да се оправи.