Покани ме да вляза

Като стигна до входа й, погледна нагоре към нейния прозорец. Тъмно. Дали не е при дъщеря си? Добре. Във всеки случай ще се качи да подпре кутията бонбони на бравата, ако не си е у дома. Във входа беше тъмно като в рог. Косата му се изправи.

Детето е тук.

Остана вцепенен няколко секунди, после се хвърли към светещата червена точица на ключа за лампата и го натисна с ръката, в която държеше кутията. Другата стискаше здраво камъка в джоба.

Откъм мазето се чу мекото щракване на релето и лампата светна. Нищо. Входът на Виргиния. Жълти бетонни стъпала с шарка като от повръщано. Дървени врати. Той въздъхна дълбоко и се заизкачва по стълбите.

Едва тогава усети колко бе уморен. Виргиния живееше на последния етаж, третия, и краката му се тътреха по стъпалата като тежки топузи. Надяваше се тя да си е у дома, да е добре, искаше му се да потъне в кожения й фотьойл и просто да си почине на мястото, за което в момента копнееше. Пусна камъка в джоба си и позвъни на вратата й. Изчака малко. Пак звънна.

Тъкмо започваше да наглася кутията върху бравата на вратата, и дочу тихи стъпки отвътре. Дръпна се назад. Стъпките спряха. Тя стоеше до вратата, от другата страна.

— Кой е?

Никога, никога преди не беше питала кой звъни. Натискаш звънеца, чуваш крачките й: троп, троп — и вратата се отваря. Влизай, влизай. Той се прокашля.

— Аз съм.

Пауза. Чуваше ли дишането й, или си въобразяваше?

— Какво искаш?

— Само да проверя как си.

Нова пауза.

— Не съм добре.

— Може ли да вляза?

Той чакаше. Стискаше кутията бонбони с две ръце като глупак. Чу се изщракване, когато завъртя секретната брава, дрънчене на ключове в другата заключалка. Още едно издрънчаване — откачи веригата на вратата. Натисна дръжката и вратата се отвори.

Той неволно отстъпи още назад, удари си кръста в ръба на парапета. Виргиния стоеше на прага. Приличаше на мъртвец.

Освен подутата буза лицето й беше цялото изринато, а очите й изглеждаха все едно имаше най-ужасен махмурлук. Склерите й бяха нашарени с мрежа от червени нишки, а зениците й почти не се виждаха. Тя кимна.

— Видът ми е ужасен.

— А, не. Просто… помислих… може ли да вляза?

— Не. Нямам сили.

— Ходи ли на лекар?

— Ще отида. Утре.

— Да. Ето, аз…

Подаде й кутията с бонбони, която през цялото време бе държал пред себе си като щит. Виргиния я прие.

— Благодаря.

— Нещо не бих ли могъл да…

— Не. Ще се оправя. Само трябва да си почина. Нямам сили да стоя права. Ще се чуем.

— Да. Аз ще…

Виргиния затвори вратата.

— … дойда утре.

Отново дрънчене на ключалки и вериги. Той остана навън, увесил ръце. После се приближи до вратата и долепи ухо. Чу да се отваря шкаф, бавни стъпки в апартамента.

Какво да правя?

Не беше негова работа да я принуждава да върши нещо, което не желае. Но ако зависеше от него, би я завел в болницата още сега. Ами добре. Реши да дойде пак утре сутринта. Няма ли подобрение, ще я заведе в болницата независимо дали тя иска, или не.

Лаке заслиза бавно по стъпалата. Толкова беше уморен. Когато стигна последната площадка преди външната врата, той седна на най-горното стъпало и подпря глава на ръцете си.

Аз съм… отговорен.

Светлината угасна. Гърлото му се сви и той рязко си пое дъх. Просто угасва автоматично. С таймер. Седнал в тъмното на стълбището, той извади внимателно камъка от джоба на палтото си, хвана го с две ръце, втренчил поглед в мрака.

Ела де, си каза. Ела.

* * *

Виргиния затръшна вратата пред умолителната физиономия на Лаке, заключи и сложи веригата. Не искаше той да я вижда. Нито някой друг. Коства й огромни усилия да произнесе няколкото думи с почти нормален вид.

Състоянието й бързо се влошаваше, след като се върна от ИКА. Лотен й помогна да се прибере и в своето замаяно състояние Виргиния просто се примири с болката от дневната светлина в лицето. По-късно вкъщи се погледна в огледалото и видя стотиците мехурчета по кожата на лицето си и външната част на дланите. Изгаряния.

Поспа няколко часа, събуди се след смрачаване. Тогава гладът се беше видоизменил в безпокойство. Пасажи истерично пляскащи бодливки се блъскаха в кръвообращението й. Не беше в състояние да лежи, да седи, да стои. Обикаляше неспирно из апартамента, чешеше се по тялото, взе студен душ, за да притъпи нервното чувство, което не я оставяше на мира. Нищо не помогна.

Беше неописуемо. Напомняше й за онзи път, когато на двайсет и две години получи известие, че баща й е паднал от покрива на вилата им и си е счупил врата. И тогава не я свърташе по същия начин, сякаш на земята нямаше нито едно местенце, където да поспре, където да не изпитва болка.

И сега беше същото, но по-лошо. Безпокойството, страхът не секваха и за миг. Блъскаха я из жилището, докато остана без сили, седна на стол и захлупи глава на кухненската маса. В отчаянието си взе две приспивателни и ги прокара с глътка бяло вино, което имаше вкус на помия.

Обикновено едно хапче й стигаше, за да заспи като труп. Сега обаче единственият ефект бе неприятно гадене и след пет минути повърна зелена слуз заедно с двете полуразтворени таблетки.