Покани ме да вляза

— Хм. Та добре ли те разбрах? Значи оня просто хванал някакъв тъп клон и те халосал по главата?

— Ъхъ.

— Да му се не види. И? К’во смяташ да правиш?

— Не знам.

— Нужда от помощ?

— … Хм, не.

— А? Щото да викна няколко приятелчета и ще му разкажем играта.

Йони откъсна от пицата си голямо парче със скариди, любимата му част, налапа го и задъвка. Не. Не искаше да въвлича и бандата на Джими, можеше съвсем да прецакат нещата. И все пак се усмихна при мисълта как Оскар щеше да напълни гащите, ако Йони се появи в двора му с Джими и примерно онези от Рокста. Поклати глава.

Джими остави в чинията навитата на руло пица и погледна Йони в очите.

— Добре, но ще ти кажа нещо. Ако само още веднъж, значи… — изпука пръсти и сви юмрук. — Ти си ми брат, няма някакъв тъпак да идва и… Само още веднъж да е посегнал, и изобщо няма да те питам. Ще го науча аз него. Окей?

Джими протегна свития си юмрук през масата. Йони сви своя и ги удариха. Готино чувство. Че го е грижа. Джими кимна.

— Ясно. Нося ти нещо. — Той се наведе под масата и вдигна торбата, която разнасяше от сутринта. Извади от нея тънък албум за снимки. — Бащата намина миналата седмица. Пуснал си брада, едва го познах. Донесе това.

Джими подаде албума на брат си. Той си избърса пръстите със салфетка и го отвори.

Снимки на деца. На майка им. Може би десет години по-млада. И мъж, у когото разпозна баща си. Той люлееше децата на люлка. На едната снимка носеше твърде малка каубойска шапка. Джими, на около девет години, стоеше до него с пластмасова пушка в ръце и кисела физиономия. Малко момченце, явно Йони, седеше на земята и ги гледаше ококорено.

— Остави ми го до следващото идване. После ще си го вземе, каза, че е… уф, как го каза… „най-ценното ми нещо“ беше май. Помислих си, че може и на теб да ти е интересно.

Йони кимна, без да вдига очи от албума. Беше виждал баща си само два пъти, откакто ги напусна, тогава беше на четири. У дома имаха само една негова снимка, доста некачествена, там седеше с някакви хора. Това сега беше съвсем друго. Някак по̀ можеше да си го представи.

— Обаче виж какво. Да не го види мама. Бащата май го е свил, като са се развели, и ако тя го види… Абе човекът иска да си го запази, това е. Обещаваш ли? Не й го показвай.

Все още забил нос в албума, Йони сви юмрук и го протегна над масата. Джими се засмя и след миг той усети как кокалчетата му се допряха до неговите. Гаранция.

— Айде, после ще си го разглеждаш. На и торбата.

Джими му я подаде и Йони затвори албума с неохота, прибра го в нея. Джими беше привършил пицата си, облегна се назад и се потупа по корема.

— Е, как са женските?

* * *

Селото профучаваше покрай тях. Разринатият от колелата сняг летеше назад и пръскаше в лицето на Оскар. Той стискаше пръчката на въжето, извит странично, за да се спаси от снежната буря. Ските стържеха остро, пореха пръхкавата повърхност. Външната закачи оранжево светлоотразително колче край пътя. Той залитна, но запази равновесие.

Пътят към Логарьо и летните вили не беше разчистен. Мотопедът оставяше три дълбоки бразди в непокътнатата снежна покривка, а на пет метра зад него Оскар оставяше още две следи със ските. Той караше на зигзаг през отпечатъците от гумите на мотопеда, плъзгаше се на една ска като фигурист, летеше приклекнал.

А когато баща му се заспуска по дългия склон към стария кей и взе леко да намалява, скоростта на Оскар стана по-висока от тази на мотопеда, та се налагаше да позадържи внимателно, за да не разхлаби въжето. Иначе щеше да последва рязко дръпване, когато склонът станеше по-полегат и мотопедът набереше скорост.

Баща му стигна кея и изключи от скорост, после удари спирачката. Оскар още се носеше и за миг си помисли: пускаш въжето и продължаваш… Напред през кея право към черната вода. Но накрая направи рало и спря на няколко метра от края на кея.

Постоя така задъхан, гледаше водата край брега. Ако стегне лед, може да се ходи пеша до Ветьо на другия бряг. Или тук разчистваха леда? Оскар не си спомняше, защото от години не беше се случвал чак такъв студ.

Когато гостуваше на баща си през лятото, той имаше навика да лови херинга на този кей. На плувка със стръв. Попаднеше ли на пасаж, можеше да налови до няколко килограма с необходимото търпение, най-често обаче хващаше десет-петнайсет парчета. Колкото за вечеря за двамата, а малките рибки оставаха за котката.

Баща му се приближи.

— Добре стана, а?

— Ъхъ. Само дето ските затъват.

— Да, малко е пръхкав. Трябва да се утъпче. Да вземем например талашитена плоскост и да я вържем отзад за тежест. Ако пък седнеш отгоре да я притискаш…

— Искаш ли?

— Не, да оставим за утре. Стъмва се вече. По-добре да се прибираме и да се оправяме с патицата, ако искаме да вечеряме.

— Хайде.

Баща му зарея поглед над водата, за миг остана безмълвен.

— Виж, мислех си нещо.

— Да?