Покани ме да вляза

— Аха, значи вече можеш да мигаш. Чудесно. Виж сега, нека ти обясня малко по-ясно за какво става въпрос. Хрумна ми: да не би да смяташ, че няма да можем да те идентифицираме? Не, ще можем. Сигурно си спомняш, че ти носеше ръчен часовник. За късмет това е по-стар модел с инициалите на производителя, сериен номер и всичко останало. Ще го проверим до няколко дни по един или друг начин. Може би седмица. И не е само часовникът.

Ще те открием, бъди напълно сигурен.

Та така… Макс. Не знам защо, ми иде да те наричам Макс, само временно. Макс? Дали не би искал да ни помогнеш? Иначе ще се наложи да ти направим снимка, евентуално да я публикуваме в пресата и… ами разбираш. Работата ще стане… неприятна. Много по-лесно е да поговорим сега.

Имаше листче с морзовата азбука в джоба ти. Знаеш ли я? В такъв случай можем да общуваме с почукване.

Хокан отвори окото си и се вгледа в двете тъмни петна върху размазания бял овал, който представляваше лицето на мъжа. Онзи явно го изтълкува като поощрение да продължи.

— Този труп във водата. Ясно е, че не си го убил ти, нали? Според патоанатомите белезите от ухапване по шията му вероятно са причинени от дете. Получихме и сигнал, не мога да ти разкрия повече, но… смятам, че прикриваш някого. Така ли е? Вдигни ръка, ако съм прав.

Хокан затвори окото си. Полицаят въздъхна.

— Окей. В такъв случай ще действаме по обичайните методи. Нещо да имаш да ми кажеш, че си тръгвам?

Полицаят тъкмо ставаше от стола, когато Хокан повдигна ръка. Той седна отново. Хокан вдигна ръката си по-високо. И помаха.

Чао.

Полицаят изсумтя, изправи се и си тръгна.

* * *

Раните на Виргиния не се оказаха животозастрашаващи. Изписаха я от болницата в петък следобед с четиринайсет шева, голяма лепенка на шията и по-малка на бузата. Отхвърли предложението на Лаке да остане при нея, докато се възстанови.

В петък вечерта си легна с убеждението, че на следващата сутрин ще стане за работа. Не можеше да си позволи да остане вкъщи.

Но не успяваше да заспи. Мисълта за нападението я тормозеше непрестанно, не й даваше мира. Привиждаха й се черни сенки по тавана, които падат върху й. Шията я сърбеше под лепенката. Към два часа през нощта огладня, отиде в кухнята и отвори хладилника.

Почти й прималяваше от глад, но като отвори хладилника, установи, че не й се яде нищо. Все пак по навик сложи на масата в кухнята хляб, масло, кашкавал и мляко.

Направи си сандвич със сирене и си наля чаша мляко. После седна на масата и се взря в бялата течност, в кафявата филия с жълтото резенче кашкавал. Изпита отвращение. Отяде й се. Хвърли сандвича, млякото изля в мивката. В хладилника имаше половин бутилка бяло вино. Наля си чаша, вдигна я. Щом усети миризмата на виното, се отказа.

Наля си чаша чешмяна вода, чувстваше се потисната. Като я доближи до устата си, се поколеба. Вода поне може да пие, нали?… Да. Пи. Само че имаше вкус на… застояла. Сякаш цялата й свежест беше изчезнала и вкусът беше на блудкава утайка.

Отново си легна, въртя се още няколко часа, накрая заспа.

Когато се събуди, часовникът показваше десет и половина. Тя скочи от леглото и си навлече дрехите в полумрака на спалнята. Божичко. Трябваше да е в магазина в осем. Защо не й бяха звъннали?

А, не. Беше се събудила от звъна на телефона. Чу го в последния си сън, после секна. Ако не беше телефонът, още щеше да спи. Закопча си блузата и отиде до прозореца, вдигна щората.

Светлината я удари в лицето като юмрук. Залитна назад, изпусна шнура, щората шумно се свлече и остана накриво. Виргиния седна на леглото. Ивица светлина от прозореца падна върху голия й крак.

Хиляда иглички.

Сякаш някой завъртя кожата й в две посоки едновременно, болката обхвана цялата кожа.

Какво е това?

Дръпна си крака и обу чорапа. Отново го мръдна към светлината. По-добре. Само сто игли. Стана, за да тръгне за работа, пак седна.

Сигурно е някакъв… шок.

Когато вдигна щората, изпита неприятно чувство. Сякаш светлината бе тежка материя, която отблъскваше тялото й. Най-зле почувства очите си. Като че два пръста ги натиснаха с усилие да ги изтикат от очните ябълки. Още й смъдяха.

Потърка очи с длани, взе слънчевите си очила от шкафчето в банята и си ги сложи.

Преряза я глад, но само от мисълта за съдържанието на хладилника и бюфета загуби всякакво желание да закуси. Освен това нямаше време. Закъсняваше с близо три часа.

Излезе от апартамента, заключи вратата и слезе по стълбите колкото се може по-бързо. Чувстваше слабост. Може би не трябваше да ходи на работа. Както и да е. Оставаха само още четири часа работно време, а в събота тъкмо по това време започваха да прииждат клиентите.

Потънала в тези мисли, тя отвори вратата.

И пак тази светлина.

Очите я заболяха въпреки слънчевите очила, върху лицето и ръцете й се изля вряла вода. Изпищя. Прибра китки навътре в ръкавите на палтото, наведе лице към земята и забърза към магазина. Нямаше как да предпази тила и кожата под косата си и точно там гореше като огън. За щастие магазинът беше близо.