Покани ме да вляза

Ели се олюля напред-назад, тъмно махало. Погледна топките, представи си ги как политат във въздуха, подхвърлят ги, смях, викове и пръски вода. Пусна се от покрива, падна и нарочно се приземи толкова тежко, че да я заболи, продължи през двора на училището към алеята в парка и спря под високо дърво до пътя. Тъмно. Никакви хора. Вдигна очи към короната на дървото на пет-шест метра над гладкия ствол. Изрита си обувките. Представи си новите си ръце, новите си крака.

Болката едва се усещаше, леко изтръпване, електрически ток през пръстите на ръцете и краката, когато се изтъниха и преобразуваха. Фалангите на пръстите й се издължиха с пукот, прокъсаха меката кожа и на върховете се образуваха дълги извити нокти. Същото стана и с пръстите на краката.

Ели подскочи на няколко метра височина и заби нокти в ствола, покатери се на дебел клон, надвиснал над пътеката. Обхвана го с ноктестите си крака и застина неподвижно.

Остра болка прободе корените на зъбите й, когато си представи как се изострят. Те се източиха, невидима пила ги изостри. Ели прехапа внимателно долната си устна, кожата почти се надупчи от извитите на полумесеци игли.

Оставаше й само да чака.

* * *

Наближаваше десет часът и температурата в стаята беше почти непоносима. Вече бяха изпили две бутилки, отвориха нова и всички бяха единодушни, че Йоста е адски свестен тип и добрината му не бива да остане невъзнаградена.

Единствена Виргиния внимаваше с алкохола, понеже щеше да става за работа рано сутринта. Изглежда, никой освен нея вече не усещаше вонята в стаята. Предишната задушна миризма на котешка урина и спарено сега се смесваше с цигарен дим, алкохолни изпарения и потта на шест тела.

Лаке и Йоста все още седяха от двете й страни на дивана, но и двамата пияни. Йоста милваше котка в скута си, разногледа котка, заради която Морган избухна в такъв неудържим смях, че си удари главата в масата и гаврътна едно питие чисто, за да потуши болката.

Лаке почти не говореше. Седеше, зареял поглед в пространството, а очите му плувнаха в алкохолни пари, после помътняха, накрая се замъглиха. От време на време устните му се помръдваха беззвучно, сякаш разговаряше с призрак.

Виргиния се изправи и отиде до прозореца.

— Става ли да отворя малко?

Йоста поклати глава.

— Котките… може… да скочат долу.

— Абе ще стоя тук да пазя.

Йоста продължи да клати глава автоматично и Виргиния отвори прозореца. Въздух! Тя вдиша жадно няколко глътки свеж въздух и веднага се почувства по-добре. Лаке, който бе започнал да се свлича настрани поради липсата на Виргиния като опора, се изправи внезапно и заяви на висок глас:

— Приятел! Истински… приятел!

Стаята отвърна с одобрително ломотене. Всички разбираха, че той говори за Йоке. Лаке се втренчи в празната чаша в ръката си и продължи:

— Имаш приятел… който никога не те е предавал. И това е безценно. Чувате ли? Безценно! Трябва да разберете, че ние с Йоке бяхме… ей така! — той сви ръка в здрав юмрук и го размаха пред лицето си. — Нищо не може да замени това. Нищо! Седите тука и гъгнете: „толкова свестен човек“, и прочее, но вие… вие сте просто кухи. Шушулки! Аз вече си нямам никого. Йоке… няма го. Никого. Така че не ми говорете за загуба, не ми говорете…

Виргиния го слушаше от прозореца. Отиде при него, за да му припомни за своето съществуване. Приклекна пред коленете му, потърси да срещне погледа му и каза:

— Лаке…

— Не. Не ми се навирай… „Лаке, Лаке“… просто е така! Нищо не схващаш. Ти си… безчувствена. Отиваш в града, хващаш си шофьор на ТИР или какъвто е там и го водиш вкъщи да те изчука. Такива ги вършиш. Мамка ти… цял автопарк тираджии са те оправили, нали! А приятелят… приятелят…

Виргиния се изправи с насълзени очи, зашлеви шамар на Лаке и избяга от жилището. Лаке се търкулна на дивана и се удари в рамото на Йоста. Той измънка:

— Прозорецът, прозорецът…

Морган го затвори с думите:

— Браво бе, Лаке. Добре го даваш. Едва ли ще я видиш пак.

Лаке се надигна, завлече се с омекналите си крака до Морган, който гледаше през прозореца.

— По дяволите, не исках…

— Ясно. Ама на нея го кажи.

Морган кимна надолу — Виргиния тъкмо излизаше от входа, тръгна към парка с бързи крачки и сведена глава. Лаке проумя какво беше казал. Последните думи отекнаха в главата му като ехо. Така ли й казах? Завъртя се и се втурна към вратата.

— Трябва да…

Морган кимна.

— Давай бързо. Поздрави я от мен.

Лаке хукна надолу по стълбите, доколкото успя с разтрепераните си крака. Мозаечните стъпала пъстрееха пред очите му, парапетът се плъзгаше толкова бързо, че започна да му пари на дланта. На едната площадка се подхлъзна, падна и болезнено си удари лакътя. Ръката му пламна и се скова. Той се вдигна и се запрепъва надолу по стълбите. Бързаше да спаси човешки живот. Своя.

Виргиния вървеше към парка, без да се обръща назад.

Хлипаше и подтичваше, сякаш искаше да избяга от сълзите. Те обаче я преследваха, пълнеха очите й, стичаха се по бузите й. Токчетата на обувките й дупчеха снега, чаткаха по асфалта на пътеката в парка; тя се обгърна с ръце.