Покани ме да вляза

Само че тя предпочете да е страховито чудовище, което хапва прекрасните девойки за закуска, и трябваше да се бие с нея. Оскар остави ножа прибран в ножницата, докато се дуелираха, викаха и тичаха по коридорите. Посред играта в ключалката на вратата изстърга ключ.

Те се свиха в избеното помещение за хранителни продукти, където мястото едва стигаше да седят бедро до бедро, задъхани и безшумни. Чу се мъжки глас.

— Какво правите тук долу?

Оскар седеше притиснат до Ели. Вълнението го задушаваше. Човекът направи няколко крачки навътре от вратата.

— Къде сте се скрили?

Оскар и Ели притаиха дъх, защото мъжът се спря да се ослуша. После каза:

— Проклети хлапетии — и си тръгна.

Останаха в избеното помещение, да не би да се върне, после изпълзяха навън, подпряха се на дъсчената стена и се засмяха. След миг Ели легна на циментения под и се загледа към тавана. Оскар я побутна по крака.

— Уморена ли си?

— Да. Уморена.

Той извади ножа от канията, разгледа го. Беше тежък, красив. Внимателно притисна пръст в острието му, дръпна го. Малка червена точица. Направи го пак, по-силно. Погледна си пръста, на върха му имаше капка кръв. Но не, така не ставаше.

— Ели? Искаш ли да направим нещо?

Тя продължаваше да се взира в тавана.

— Какво?

— Искаш ли… да се свържем в съюз?

— Да.

Ако беше попитала „как“, той най-вероятно щеше да й разкаже какво бе намислил, преди да го направи. Тя обаче отвърна само с „да“. Беше съгласна на всичко. Оскар преглътна тежко, стисна острието в шепа, затвори очи и изтегли ножа. Остра пареща болка. Задъха се.

Направих ли го?

Отвори очи, разтвори длан. Да. На нея имаше тънка резка, кръвта бавно напираше: не както си беше представял, на тънка ивица, а на капчици като перлен низ, те се сляха в по-дебела и неравна линия, докато ги гледаше в захлас.

Ели вдигна глава.

— Какво правиш?

Оскар продължаваше да държи ръката пред лицето си, взираше се в нея:

— Много е лесно. Ели, никак не… — показа й кървящата си длан.

Тя се облещи. Заклати неистово глава и запълзя назад, далеч от ръката му.

— Не, Оскар…

— Какво има?

— Оскар, не.

— Почти не боли, никак.

Ели замря, вторачена в ръката му, не спираше да клати глава. В другата си ръка Оскар държеше ножа за острието и й го подаде откъм дръжката.

— Може само да си убодеш пръста. После ще смесим кръвта си. Ще сключим съюз.

Ели не взе ножа. Оскар го остави на пода, за да подложи здравата си ръка под раната, от която се застича кръв.

— Хайде де! Не искаш ли?

— Оскар… не. Ще се заразиш, ще…

— Изобщо не се усеща.

През лицето й сякаш мина призрачна сянка и така изкриви облика й, че Оскар забрави за кръвта, която покапа от ръката му на пода. Сега тя изглеждаше като чудовището, на което току-що се бе преструвала в играта им, и той отстъпи назад, а болката в ръката му се засилваше.

— Ели, какво…

Тя седна, сви колене под себе си, превъртя се на четири крака и впери поглед право в кървищата му ръка, пропълзя крачка към нея. Спря се, стисна зъби и изсъска:

— Махай се!

Очите на Оскар се насълзиха от страх.

— Ели, спри! Вече не играем. Стига!

Ели запълзя отново, спря се. Наложи си да извие глава, да я наведе към пода, извика:

— Върви си! Иначе ще умреш!

Оскар се изправи и заотстъпва. Спъна се в торбата с бутилки и тя падна и издрънча. Притисна се до стената, а Ели допълзя до кървавото петно от ръката му.

Още една бутилка падна на пода. Оскар стоеше притиснат до стената и гледаше Ели, която изплези език и заоблизва мръсния цимент там, където бе капала кръвта му.

Бутилката издрънча за последно и се спря, Ели ближеше пода. Когато вдигна глава към него, на носа й имаше сиво петно от мръсния цимент.

— Върви си… моля те… върви си…

Лицето й пак се разкриви от призрачната сянка, но преди тя да успее да вземе надмощие, Ели се изправи и хукна през коридора, отвори вратата към входа си и изчезна.

Оскар остана, стиснал здраво наранената си ръка. Кръвта се процеждаше между пръстите му. Отвори я, погледна раната. Беше станала по-дълбока от предвиденото, но не изглеждаше опасна, така му се стори. Кръвта даже вече се съсирваше.

Погледна избледнялото петно на пода. После леко близна дланта си и плю.

* * *

Нощно осветление.

Утре сутринта ще му оперират устата и гърлото. Май се надяват нещо да им каже. Езикът му си беше на мястото, можеше да го движи по небцето. Вероятно ще може да говори отново, макар да нямаше устни. Само че не възнамеряваше.

Някаква жена, не знаеше дали полицай или сестра, седеше в ъгъла на няколко метра от него и четеше книга, пазеше го.

Дали полагат такива усилия винаги когато някой реши да се самоубие?

Ясно, че е особено ценен за тях, че очакват много от него. Сигурно изравят сега стари случаи, престъпления, чийто извършител можеше да е той. Този следобед дойде пореден полицай и му взе пръстови отпечатъци. Не оказа съпротива. Нямаше значение.

Може би отпечатъците щяха да го свържат с двете убийства във Векшо и Норшопинг. Направи опит да си припомни как беше станало, дали не бе оставил отпечатъци или други следи. Вероятно да.