Покани ме да вляза

Радиото продължи с морските райони: Ботническия залив и всичко останало. На два-три пъти седя до баща си с атлас, проследяваше с пръст фаровете, щом ги чуеше. По едно време знаеше всичките тези места наизуст, поред, но вече ги бе забравил. Баща му се покашля.

— Та така де, с майка ти говорихме за… дали имаш желание да дойдеш на гости през уикенда.

— Мм.

— Ще си поговорим за това и за… всичко.

— Този уикенд?

— Да. Ако искаш.

— Добре. Но имам малко… да дойда в събота?

— Или петък вечер.

— Не, но… В събота сутрин.

— Ами няма проблем. Да извадя тогава от фризера една морска патица.

Оскар долепи уста до слушалката и каза тихо:

— Без сачми.

Баща му се разсмя.

Миналата есен, когато му беше на гости, Оскар си счупи зъб със сачма, останала в месото на птицата. На майка си каза, че е било камъче в картоф. Морските птици бяха най-вкусната храна за него, докато майка му смяташе, че е „ужасно жестоко“ да се стреля по беззащитните птици. Счупен зъб от самото оръжие на убийството би довел до забрана да припарва до такива ястия.

— Ще проверя още по-внимателно.

— Мотопедът в движение ли е?

— Да. Защо?

— Не, просто питам.

— Аха. Ами да, има доста сняг, може да направим едно кръгче.

— Хубаво.

— Значи до събота. Автобуса в десет ли ще хванеш?

— Да.

— Тогава ще дойда да те посрещна. С мотопеда. Колата нещо не е наред.

— Окей. Добре. Искаш ли да говориш с мама?

— Да… не… ти ще й кажеш, нали?

— Ъхъ. Чао, до скоро.

— Да. Чао.

Оскар затвори слушалката. За миг си представи как движат с мотопеда триколка. Правят кръгчета. Готино беше. Оскар си слагаше къси ски и връзваха за багажника въже с пръчка в другия край. Той я хващаше с две ръце и тръгваха да обикалят селото, все едно караше водни ски на сняг. Това и морската патица с желе от плодчета от офика. И само една вечер далеч от Ели.

Отиде в стаята и си приготви спортния екип и ножа, нямаше да се прибира преди срещата с нея. Имаше план. Докато си обличаше якето в коридора, майка му излезе от кухнята, бършеше оцапаните си с брашно ръце в престилката.

— И? Какво каза?

— Ще отида в събота.

— Аха. Ами за другото?

— Трябва да тръгвам за тренировката.

— Нищо ли не каза?

— Да, каза, но сега трябва да тичам.

— Къде?

— В закрития басейн.

— Кой закрит басейн?

— Онзи до училище. Малкия.

— Какво ще правиш там?

— Ще тренирам. Прибирам се в осем и половина. Или девет. Трябва да се видя с Юхан.

Майка му изглеждаше разтревожена, не знаеше какво да прави с брашнените си ръце, затова пъхна и двете в големия джоб отпред на престилката.

— Аха. Да. Да внимаваш. Да не се подхлъзнеш на басейна, знам ли. Взе ли си шапка?

— Да, да.

— Ами сложи си я. Като се изкъпеш. Навън е студено и ако косата ти е мокра…

Оскар пристъпи напред, целуна я леко по бузата, каза чао и тръгна. Когато излезе от входа, погледна крадешком към прозореца си. Майка му беше там, все още с ръце в големия джоб. Оскар помаха. Тя вдигна бавно едната си ръка и му отвърна.

Той плака половината път до басейна.

* * *

Тайфата се беше събрала на площадката пред вратата на Йоста. Лаке, Виргиния, Морган, Лари, Карлсон. Никой не се наемаше да натисне звънеца, понеже с това щеше да поеме и отговорността да изложи причината за посещението им. Още от стълбището се усещаше полъх от миризмата на Йоста. Урина. Морган сръчка Карлсон и измърмори нещо. Карлсон повдигна плетените наушници, които носеше вместо шапка, и попита:

— Какво?

— Не може ли да ги свалиш за малко. Изглеждаш като идиот.

— То си е твое мнение.

Все пак ги смъкна от ушите си, пъхна ги в джоба на палтото си и каза:

— Ти ще бъдеш, Лари. Нали ти си видял.

Лари въздъхна и позвъни. Отвътре се чу гневен вой и меко тупване, сякаш нещо падна на пода. Лари се покашля. Това не му харесваше. Чувстваше се като ченге с цялата тайфа зад гърба си, липсваха им само извадените пистолети. Откъм коридора се чуха провлачени стъпки, после глас:

— Какво стана, малката ми?

Вратата се отвори. Воня на котешка урина блъсна Лари в лицето като вълна и той се задави. На прага стоеше Йоста с износена риза, жилетка и папийонка. В едната му ръка се беше свила котка на оранжеви и бели райета.

— Да?

— Привет, Йоста, как си?

Очите на Йоста блуждаеха по групата на стълбищната площадка. Беше доста пиян.

— Добре.

— Така, значи, дошли сме тук, за да… знаеш ли какво се е случило?

— Не.

— Ами че намерили са Йоке. Днес.

— Така ли. Аха. Да.

— И в такъв случай трябва… да…

Лари извърна глава, търсеше подкрепа от делегацията си. Получи единствено насърчителен жест от Морган. Лари не понасяше да стои така отвън — като някакъв представител на властите, и да излага ултиматуми. Имаше само един начин, както и да се приемеше. Попита:

— Може ли да влезем?

Очакваше някакъв вид съпротива, на Йоста едва ли му се случваше редовно петима души да се появят просто така на вратата му. Той обаче кимна и отстъпи няколко крачки навътре в коридора, за да им направи път.

Лари се поколеба за миг: вонята откъм апартамента беше непоносима, тежеше във въздуха като лепкав облак. Докато той се канеше, Лаке успя да влезе, последва го и Виргиния. Лаке погали зад ухото котката в ръцете на Йоста.

— Сладко коте. Как се казва?