Покани ме да вляза

— Тя. Тисба.

— Хубаво име. Имаш ли си и Пирам?

— Не.

Вмъкнаха се през вратата един по един, стараеха се да дишат през устата.

След няколко минути всички се бяха отказали от опитите да избегнат вонята, примириха се и привикнаха. Котките бяха избутани от дивана и фотьойла, донесоха столове от кухнята, извадиха водка, тоник грейпфрут и чаши и след кратък разговор на тема котки и времето Йоста каза:

— Значи са открили Йоке.

Лари гаврътна питието си. Всичко изглеждаше по-просто с топлината на алкохола в стомаха. Наля си нова чаша и отвърна:

— Да. Долу до болницата. Замръзнал в леда.

— В леда?

— Да. Днес там беше пълен цирк. Отидох да видя Херберт, не знам дали го познаваш, та… излизам от болницата и гледам — навсякъде ченгета, линейка, а след малко дойде и пожарната…

— Пожар ли стана?

— Не, но понеже трябваше да разбият леда около него. Е, тогава още не знаех, че е той, ама после, като го домъкнаха на брега, разпознах дрехите, защото лицето… нали беше заледено всичко, та не можеше да… но дрехите…

Йоста завъртя ръка, сякаш поглади голямо невидимо куче.

— Я почакай малко… той удавил ли се е… нищо не разбирам…

Лари отпи глътка, избърса си устата.

— Не. Точно това си мислеха ченгетата. Отначало. Доколкото схващам. Повече стояха със скръстени ръце, докато лекарите се занимаваха с някакво момче с разкървавена глава, така че…

Йоста поглади невидимото куче по-енергично, или напротив, се опита да го избута. Чашата му се разплиска и капна на килима.

— Ама… сега съвсем не мога… главата му кървяла…

Морган свали котката, която държеше в скута си, и си изтупа панталона.

— Това няма нищо общо. Хайде де, Лари.

— Да. Ама като го измъкнаха на брега… Разбрах, че е той. Виждаха се и някакви въжета, ей така. Завързани. И някакви камъни на въжетата. Тогава ченгетата скочиха като ужилени. Хукнаха да говорят по радиостанциите и да заграждат с ония техните ленти и да разпъждат хората като луди. Изведнъж адски много се обезпокоиха. Ами… просто някой го е удавил там.

Йоста се облегна на дивана, закри очи с ръце. Виргиния, която седеше между него и Лаке, го погали по коляното. Морган напълни чашата му с думите:

— Важното е, че са намерили Йоке. Искаш ли тоник грейпфрут? Ето. Откриха го и вече знаят, че е бил убит. Сега работата става по-друга.

Карлсон се покашля и се обади с авторитетен тон:

— А в шведското правосъдие има нещо, наречено…

— Затваряй си устата — прекъсна го Морган. — Тук може ли да се пуши?

Йоста кимна объркано. Докато Морган вадеше цигарите и запалката си, Лаке се наведе на дивана, за да гледа Йоста в очите.

— Йоста… Ти нали си видял как е станало. Полицията трябва да разбере.

— Да разбере? Как да разбере?

— Ами чисто и просто отиваш и разказваш какво си видял.

— Не… не.

В стаята настъпи мълчание.

Лаке въздъхна, наля си половин чаша водка и капна малко тоник грейпфрут, отпи голяма глътка и затвори очи, а изгарящият облак изпълни стомаха му. Не искаше да го кара насила.

Докато бяха в китайския, Карлсон дърдореше нещо за дълга на свидетеля и отговорността пред закона, но колкото и да му се искаше да пипнат извършителя, Лаке нямаше намерение да насочи ченгетата към приятел като някакъв доносник.

Котка на сиви петна го побутна с глава по пищяла. Вдигна я в скута си и я погали разсеяно по гърба. Пък и защо ли? Йоке е мъртъв, сега го знаеха със сигурност. Какво значение можеше да има всичко друго?

Морган стана и отиде до прозореца с чашата си в ръка.

— Тук ли стоеше? Като го видя?

— … Да.

Морган кимна, отпи.

— Хм, вече схващам. Всичко се вижда. Абе хубаво местенце. Красива гледка. Като изключим… гледката е красива.

По бузата на Лаке се стичаше сълза. Виргиния посегна и улови ръката му. Той отпи още една солидна глътка, за да прогори болката, която го разкъсваше.

Лари известно време гледа как котките шарят напосоки из стаята, после побарабани по чашата си и каза:

— Ами ако само им подхвърлим нещо? За мястото? Може да намерят отпечатъци и… каквото там намират.

Карлсон се усмихна.

— А как ще обясним откъде сме разбрали? Просто си знаем? Нали ще вземат да любопитстват как… от кого сме разбрали.

— Може и да се обадим анонимно. Само да съобщим.

Йоста измърмори нещо на дивана. Виргиния се приведе към него.

— Какво каза?

Йоста каза съвсем тихо, забил поглед в чашата си.

— Извинете ме. Но съм много уплашен. Не мога.

Морган се обърна към тях, махна с ръка.

— Добре тогава. Няма какво да го обсъждаме. — Хвърли строг поглед към Карлсон. — Все ще измислим нещо. Ще трябва да се оправим по друг начин. С рисунка, с обаждане, няма значение. Ще го измислим. — Той отиде при Йоста и побутна крака му със своя. — Чуй ме, Йоста, стегни се. Все някак ще се оправим. Успокой се. Йоста? Чуваш ли какво ти казвам? Ще се справим. Наздраве! — Протегна чашата си, чукна я в неговата и отпи. — Ще успеем. Нали?

* * *

Тъкмо се раздели с другите пред закрития басейн и пое към вкъщи, когато я чу откъм училището.

— Ссст. Оскар!

Стъпки надолу по стъпалата и тя се появи от сянката. Беше го чакала там. Значи е чула как се сбогува с другите и как те му говореха като на свой човек.