Покани ме да вляза

Прозорецът обаче беше заключен, но дори и да беше отворен, нямаше устни да й каже думите, нужни, за да влезе. Сигурно можеше да я покани и с жест, но той така и не беше разбрал как точно става.

Дали да не опита…

Неуверено свали единия си крак от леглото, после и другия. Стъпи на пода, опита се да стане. Краката му отказваха да поемат тежестта след десет дни неподвижно лежане. Подпря се на леглото, за малко да падне.

Тръбичката на системата се опъна и дръпна кожата на мястото, където беше иглата. За него беше свързана някаква аларма — покрай тръбичката минаваше тънък проводник. Издърпаше ли я, той щеше да задейства сигнала. Помести ръка към стойката на системата, за да се отпусне тръбичката, и се обърна към прозореца. Светлият овал беше там, чакаше го.

Трябва.

Стойката беше на колелца, акумулаторът на алармата бе закрепен точно под банката. Той посегна към стойката, хвана я. Използва я за опора, докато се изправяше бавно-бавно. Пристъпи предпазливо и стаята веднага се разлюля пред единственото му око. Спря. Ослуша се. Пазачът все още дишаше спокойно.

Повлече се през стаята с мравешки стъпки. Изскърцаше ли някое от колелцата на системата, той спираше и се ослушваше. Нещо му подсказваше, че ще види Ели за последен път, така че не искаше… да се провали.

Когато най-накрая стигна до прозореца, беше изтощен като след маратон. Притисна лице и желатиновата ципа върху кожата му залепна за стъклото, лицето му пламна отново.

Само няколко сантиметра двойно стъкло деляха окото му от очите на любимата. Ели прокара ръка по стъклото, сякаш галеше обезобразеното му лице. Хокан максимално приближи око, но черните очи на Ели се размиха, виждаше ги замъглено.

Той мислеше, че слъзните му канали са прогорени, както и всичко останало, но не беше така. Окото му се изпълни със сълзи и те го заслепиха. Присаденият клепач не смогваше да премигва и той леко избърса окото си със здравата ръка, а тялото му се тресеше от безмълвни ридания.

Ръката му затърси бравата на прозореца. Завъртя я. От дупката, която по-рано му беше нос, потекоха сополи и закапаха по перваза, когато открехна прозореца.

В стаята нахлу студен въздух. След малко пазачът щеше да се събуди. Хокан протегна здравата си ръка към Ели през прозореца. Тя се качи на перваза, пое я между своите и я целуна. Прошепна:

— Здравей, приятелю.

Хокан кимна бавно, за да потвърди, че чува. Измъкна ръката си и погали Ели по бузата. Усети кожата й като замръзнала коприна.

Всичко се върна.

Нямаше да изгние в затворническа килия, склонен над безсмислени букви. Нямаше останалите затворници да го унижават, задето бе извършил най-долното престъпление според общите представи. Щеше да е с Ели. Щеше…

Тя се сгуши до него на перваза.

— Какво искаш да направя?

Хокан дръпна ръка от бузата й и посочи шията си.

Ели поклати глава.

— Това значи да те убия.

Той прокара пръст по лицето на Ели. Докосна устните й.

После докосна шията си.

* * *

Дъхът излизаше от устата му на бели облаци, но не му беше студено. След десет минути стигна до магазина. Луната го следваше още от къщата на баща му, играеше си на криеница зад върховете на смърчовете. Оскар си погледна часовника. Десет и половина. От разписанието разбра, че последният автобус от Нортеле тръгва в дванайсет и половина.

Прекоси площадката пред магазина, осветена от лампите при бензиновите колонки, и се запъти към шосето Капелшерсвеген. Никога не бе пътувал на автостоп и майка му щеше да обезумее, ако разбереше. Да се качва в чужди коли…

Тръгна по-бързо, подмина няколко осветени къщи. Вътре имаше хора, които си прекарваха добре. Децата спяха в леглата си, без да се безпокоят, че родителите им ще влязат и ще ги събудят, за да им дрънкат глупости.

Татко е виновен, не аз.

Погледна ботушите, които носеше в ръка, хвърли ги в канавката, спря. Две тъмни петна върху осветения от луната сняг.

Мама никога повече няма да ми разреши да идвам тук.

Баща му щеше да забележи отсъствието на сина си след може би… час. И щеше да излезе да го търси, да го вика. После щеше да телефонира на майка му. Щеше ли? Вероятно. За да провери дали Оскар не се е обадил. Майка му щеше да познае по гласа му, че е пиян, а Оскар го няма, и щеше да стане една…

Чакай.

Когато стигне в Нортеле, ще се обади на баща си от уличен телефон и ще каже, че си е тръгнал за Стокхолм, но ще пренощува у приятел и ще се прибере на сутринта, все едно нищо не е станало.

Тогава баща му ще си получи заслуженото, без да се стига до катастрофа.

Добре. И…

Оскар се спусна в канавката и вдигна ботушките, завря ги в джобовете на якето си и продължи към шосето. Сега всичко беше наред. Сега той самият определяше накъде да върви, а луната го гледаше дружелюбно отгоре, осветяваше пътя му. Той вдигна ръка за поздрав и запя.

Ето го Фритьоф Андершон, по шапката му сняг…

Не знаеше как продължава текстът, затова си затананика.