Покани ме да вляза

След няколкостотин метра се зададе кола. Чу я още отдалеч и се обърна, вдигна палец. Колата го подмина, спря, даде на заден. Вратата от другата страна на шофьорската се отвори; вътре видя жена, малко по-млада от майка му. Значи няма страшно.

— Здравей. Накъде си тръгнал?

— За Стокхолм. Всъщност за Нортеле.

— Аз съм към Нортеле, така че…

Оскар се наведе да погледне.

— Оо, ами родителите ти знаят ли, че си тук?

— Разбира се. Само че колата на татко се развали и… да.

Жената го погледна, като че ли се подвоуми.

— Ами давай тогава.

— Благодаря.

Оскар се настани на седалката и затвори вратата. Потеглиха.

— За автогарата ли си?

— Да, ако може.

Оскар се намести, наслаждаваше се на топлината, която усети, особено по гърба. Трябва да беше от онези седалки с електронагреватели. Колко лесно стана. Покрай тях прелитаха осветени къщи. Прекарвайте си там.

… И с песен, и с игра вървим към Испания сега и… още някъде си.

— В Стокхолм ли живееш?

— Да. В Блакеберг.

— Блакеберг… това е на запад, нали?

— Май да. Викат им западните предградия, значи е така.

— Аха. За нещо важно ли бързаш?

— Да.

— Трябва да е наистина важно, щом си тръгнал по това време.

— Да. Наистина.

* * *

В стаята беше студено. Усети тялото си схванато след толкова време сън в неудобна поза. Пазачът се протегна, кокалите му изпукаха, хвърли поглед към леглото, опули се.

Няма го… студ… мамка му!

Изправи се сковано, огледа се. Слава Богу! Не беше избягал. Но как, по дяволите, бе успял да се замъкне до прозореца? И…

Това пък какво е?

Стоеше наведен над перваза с нещо черно на рамото. Голият му задник се подаваше от нощницата. Пазачът направи крачка към прозореца, спря, пое си дъх.

Нещото беше глава. Тъмни очи се взряха в него.

Посегна за служебното си оръжие, спомни си, че няма. От съображения за сигурност. Оръжието му беше в сейфа в коридора отвън. А и се вгледа и видя: то било дете.

— Стой. Не мърдай!

С три скока стигна до прозореца и главата на детето се надигна от мъжа.

В момента, в който охранителят стигна до тях, детето скочи от перваза и изчезна нагоре. Краката му за миг се мярнаха в горната част на прозореца.

Краката бяха боси.

Пазачът подаде глава през прозореца, успя да види как детето изчезва към покрива, извън полезрението му. Онзи до него изхриптя.

Ох, Боже, и по дяволите!

По рамото и гърба на нощницата се виждаха черни петна на слабата светлина. Главата на мъжа висеше надолу и на шията му зееше рана. Откъм покрива се чу леко топуркане — нещо се движеше по ламарината. Той се парализира.

Инструкцията. Как беше по инструкция?

Не си спомняше. Първо спаси живот. Да. Но тук имаше и други, които… втурна се към вратата, набра кода и изскочи в коридора, извика:

— Сестра! Сестра! Елате! Спешен случай!

Хукна към аварийната стълба, а същевременно нощната сестра се появи и се завтече към стаята, от която току-що беше излязъл. Когато се разминаваха бързешком, тя попита:

— Какво има?

— Спешно. Спешно е… Извикайте другите… убийство.

Едва успя да го изговори. Никога не беше му се бе случвало нещо подобно. Сложиха го да пази на това скучно място тъкмо защото беше неопитен. Беше никой, така да се каже. Докато тичаше към стълбите, извади радиопредавателя си и алармира централата, повика подкрепление.

Сестрата мислено се подготви за най-лошото: тяло на пода в локва кръв. Труп, увиснал на чаршаф от тръбата на парното. Беше виждала и едното, и другото.

Когато влезе в стаята, видя само празно легло. И нещо на прозореца. Отначало си помисли, че е оставен куп дрехи на перваза. После забеляза, че те се движеха.

Втурна се към прозореца, за да предотврати случващото се, но онзи я изпревари. Вече се бе навел през перваза, висеше наполовина от прозореца, когато тя се затича. Успя само да хване края на нощницата му, преди тялото да се преметне надолу, тръбичката на системата се изтръгна от ръката му. „Хряс“ — и тя остана с парче син плат в ръка. След секунди чу приглушен далечен звук — тялото се удари в земята. И алармата на системата запищя.

Таксиметровият шофьор зави пред входа за спешни случаи. Възрастният мъж на задната седалка, който през целия път от Якобсберг го забавлява с разкази за сърдечните си проблеми, отвори своята врата и зачака.

Добре де, добре.

Шофьорът слезе, заобиколи колата и протегна ръка, за да помогне на стареца. Снегът падаше по тила му. Старецът тъкмо се канеше да хване ръката му, когато се втренчи в нещо към небето, остана неподвижен.

— Хайде! Ще ви държа.

Старият посочи нагоре.

— Какво е това?

Шофьорът погледна.

На покрива на болницата стоеше човек. Малък човек. Гол над кръста, с долепени до тялото ръце.

Извикай помощ.

Трябваше да се обади по радиостанцията. Само че остана неподвижен, не можеше да се мръдне. Поместеше ли се, щеше да се наруши някакво тайнствено равновесие и човечето щеше да падне.