Покани ме да вляза

Оскар продължи нагоре по стълбите към фоайето на станцията. Чудеше се дали рокерът не мисли да се изпикае върху електрическата релса. По-голямото момче си отиде. Като се изключи дежурният в кабинката, Оскар беше сам тук.

Всичко беше толкова различно през нощта. Фотоателието, магазинът за цветя и бутикът. Дежурният си седеше в кабинката, вдигнал крака на гишето, четеше нещо. Толкова беше тихо. Часовникът на стената показваше малко след два. Сега би трябвало да е в леглото си. Да спи. Поне да му се спеше. Но не. Беше толкова изтощен, че усещаше тялото си кухо, ала тази празнина бе изпълнена с електричество. Не със сънливост.

Долу на перона някаква врата се отвори с трясък и той чу гласа на рокера:

— О, кланяйте се, ченгета с каски и палки…

Същата песен, която си беше пял по пътя. Оскар се засмя и хукна. Изтича навън, надолу по хълма към училището, подмина сградата, паркинга. Снегът беше завалял отново и големите снежинки пареха разгорещеното му лице. Погледна нагоре, както тичаше. Луната все още беше с него, от време на време се криеше зад блоковете.

Като стигна своя блок, спря, пое си дъх. Почти всички прозорци бяха тъмни, но не се ли виждаше слаба светлинна зад щорите в апартамента на Ели?

Как ли ще изглежда?

Качи се по склона, хвърли поглед към своя тъмен прозорец. Там вътре спеше обикновеният Оскар. Оскар… преди Ели. С „пикливата топка“ в гащите. Той самият вече я беше зарязал, нямаше нужда от нея.

Отключи вратата на своя вход и тръгна през сутерена към нейния, изобщо не спря да провери дали на пода бе останало петно. Просто го подмина. То не съществуваше вече. Нямаше майка, нито баща, нямаше предишен живот, беше просто… тук. Продължи през вратата и нагоре по стълбите.

Застана на площадката и погледна захабената дървена врата без табелка, без име. Зад тази врата.

Представяше си как просто ще изтича нагоре по стълбите и ще позвъни. Вместо това седна на предпоследното стъпало до вратата.

Ами ако тя не го иска тук?

Нали всъщност тя избяга от него. Сигурно ще го отпрати, ще му каже да я остави на мира, да…

Клубното мазе. На Томи и другите.

Можеше да спи там, на дивана. Едва ли оставаха през нощта. Така щеше да се срещне с Ели на следващата вечер, както обикновено.

Няма да е както обикновено.

Втренчи се в звънеца. Нямаше да е като преди. Наложи му се да направи нещо значително. Например да избяга, да пътува на автостоп, да се добере до вкъщи посред нощ, за да покаже, че е… важно. Не го плашеше фактът, че тя вероятно е същество, което се храни с човешка кръв. Страхуваше се да не го отблъсне.

Звънна.

В апартамента прозвуча дрънчене, което спря, щом си дръпна пръста от бутона.

Остана така, зачака. Пак звънна, по-продължително. Нищо. Нито звук.

Тя не си беше вкъщи.

Оскар стоеше неподвижно на стълбището, а разочарованието натежа в стомаха му като камък. Изведнъж се почувства уморен, ужасно уморен. Надигна се бавно и заслиза по стълбите. Насред път му хрумна нещо. Тъпо, но все пак. Върна се на вратата и сигнализира името й с дълги и кратки позвънявания според морзовата азбука.

Е… Л… И…

Зачака. Никакъв звук. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу гласа й.

— Оскар? Ти ли си?

И въпреки всичко радостта в гърдите му се изстреля като ракета в неволен вик:

— Да!

* * *

Мод Карлберг си взе чаша кафе от стаята зад рецепцията, за да запълни времето. Седна в тъмното. Трябваше да е приключила смяната си преди час, но полицията я бе помолила да изчака.

Двама неуниформени нанасяха с четки някакъв прах на пода, където беше минало момиченцето с босите крака.

Полицаят, който я разпита какво е казало то, какво е направило, как е изглеждало, не беше дружелюбен. През цялото време Мод чуваше в гласа му упрек. Но откъде би могла да знае?

Хенрик, един от охранителите, който често беше на смяна едновременно с нея, дойде на рецепцията и посочи кафето.

— За мен ли е?

— Ако искаш.

Той взе чашата, отпи глътка и огледа фоайето. Освен онези, които ръсеха пода, имаше и един униформен полицай, който разговаряше с някакъв шофьор на такси.

— Много народ тази вечер.

— Нищо не разбирам. Как се е качила горе?

— Не знам. Точно това проверяват. Май се е покатерила по стената.

— Но това е невъзможно.

— Така е.

Хенрик извади от джоба си пликче бонбони като лодчици и я почерпи. Мод поклати глава и той си извади три бонбона, лапна ги и сви виновно рамене.

— Отказах цигарите. Качих четири кила за две седмици — той направи недоволна гримаса. — По дяволите! Да го беше видяла само.

— Кого… убиеца?

— Да. Беше оплискал… цялата стена там. А лицето… не. Ако някога реша да се самоубивам, ще взема хапчета. Представи си да си патолог, а! Да ти се налага…

— Хенрик…

— Да?

— Престани.

* * *

Ели стоеше на прага. Оскар беше седнал на стъпалото. В едната си ръка стискаше дръжката на чантата си, едва ли не готов да тръгне всеки момент. Ели прибра кичур коса зад ухото си. Изглеждаше добре. Малко, неуверено момиченце. Тя погледна ръцете си и попита тихо:

— Идваш ли?

— Да.